Минаха двайсет часа. После станаха петдесет. Четиримата постоянно се уверяваха един друг, че още няма за какво да се притесняват. Накрая обаче Синя раковина си призна, че е било твърде прибързано да говори „само за няколко часа“. Като се има предвид височината на „цунамито“ (а тя беше двеста светлинни години), тогава то сигурно се простираше на няколкостотин светлинни години по ширина. Ако изобщо можеше да се вярва на някаква закономерност при подобен прецедент. Това беше най-голямата им тревога — вече се намираха отвъд всякакви правила и закони.
На стотния час, откакто бяха попаднали във вълнението, Равна забеляза, че Фам и Синя раковина проверяват мощността на двигателите… Май имаше опасност почивката им да продължи вечно.
Тридесет и четири
Макар да бе още лято, времето внезапно застудя; дори можеше да се каже, че стана направо мразовито. Земята все още димеше и въздухът беше сух, но вятърът вече не изглеждаше толкова силен. В пилотската кабина на междузвездния кораб обаче Амдиджефри изобщо не обръщаше внимание на атмосферните промени отвън.
— И преди се е случвало да се бавят с отговора — нареждаше Амди. — Тя обясни нещо за ултрасветлинните връзки…
— Равна никога не е закъснявала толкова много!
Прекараха в пилотската кабина целия следобед, а настроението им преминаваше от страх през отегчение до пълно униние. След четири часа бездействие отегчението удържа временна победа. Джефри потъна в неспокоен сън в креслото на баща си, а две от частите на Амди се свиха в скута му.
Останалата част от Амди душеше безцелно из помещението, но продължаваше да държи под око състоянието на контролните уреди. Дори и той вече беше изнервен от това мъчително чакане. Един от него подскочи към покритата с шумоизолираща материя стена. Беше способен да забрави за времето, наблюдавайки в захлас как расте плесента по нея. А сега и нищо друго не ангажираше вниманието му.
Сивото вещество се беше разпространило още повече от последния път, когато го разгледа по-внимателно. Зад ватата, покриваща стените, то образуваше плътна покривка. Частите на Амди се покачиха една върху друга, за да огледат по-добре какво има в пролуката между уплътнението и стената на кораба. Там беше мрачно, но през тавана се процеждаше слаба светлина. В по-голямата част на кораба слоят плесен не надвишаваше три сантиметра, но тук отзад дебелината му стигаше петнайсет-двайсет сантиметра. Я гледай ти! От тавана, точно над изследователския нос на Джефри, висеше голямо кълбо от непознатото вещество. Размерът му беше като декоративните туфи мъх в заседателните зали на замъка. От него надолу се проточваха тънички сиви влакънца. Амди беше готов да извика на Джефри, но двете му части в скута на момчето се бяха разположили толкова удобно!
Амди приближи две от главите си до странното образувание. Стената отдолу изглеждаше доста необикновено — сякаш горният й слой бе разяден от плесента. И тя беше посивяла; имаше оттенъка от дима на огньовете. Амди усети влакънцата върху носа си. Бяха твърди и сухи. Ноздрите го засърбяха. Внезапно той застина от изненада. Наблюдавайки се отдолу, видя как влакънцата преминават през главата на онази част, която стоеше най-отгоре на пирамидата от тела. Въпреки това не усети никаква болка, а само леко гъделичкане в ноздрите.
— Какво, какво? — стреснато попита Джефри, когато настаналата около него суматоха го извади от дрямката.
— Зад уплътненията по стените открих нещо наистина много странно! Докоснах онова голямо кълбо плесен и…
Докато говореше, Амди бавно отстъпваше назад от нещото върху стената. Това проникване не го нарани, но го караше да се чувства по-скоро нервен. Любопитството му внезапно се изпари. Усещаше как влакънцата постепенно се измъкват обратно през ноздрите му.
— Казах ти, че не бива да си играем с това! То е мръсно и гадно! Единственото му предимство е, че поне не смърди.
Джефри вече беше скочил от креслото. Той прекоси бързо пилотската кабина и повдигна рязко уплътнението от стената. Частта на Амди, която беше най-отгоре на пирамидата, загуби равновесие и се претърколи надолу. Дочу се свистене и той усети остра болка в ноздрите.
— Боже, това нещо наистина е огромно — възкликна Джефри, после дочу болезненото пъшкане на Амди. — Добре ли си?
Амди се дръпна от стената.
— Мисля, че да.