… Тя се огледа изненадано. „Най-сетне, след толкова време, пак съм си аз. При това напълно се контролирам. Стига вече кланета на невинни същества. Ако някой трябва да умре, това ще са Стийл и Фленсер.“
Главата й се извърна, тя огледа горделивата поза на Стийл и се спря на най-речовитата от неговите части. После събра плътно крака и се напрегна за смъртоносен скок към нейното гърло. „Ела само малко по-близо и ще умреш.“
Последните мигове ясно съзнание при Тайратект не продължиха много. Атаката срещу Фленсер вътре в собствената й глутница бе толкова отчаяна, че я остави без никаква съпротивителна сила. Още докато се напрягаше да скочи върху Стийл, тя усети как душата й отново отстъпва и Фленсер изпълзява от мрака. Усети как краката й се сгърчват в спазъм, тялото й рухва на земята и камъните размазват муцуната й…
… Фленсер отново контролираше глутницата. Нападението на тази отрепка наистина беше изненадващо. Изглежда тя искрено се безпокоеше за онези, които трябваше да бъдат унищожени; толкова искаше да им помогне, че бе готова да жертва себе си, стига това да убие и Фленсер. Точно това я погуби. Мисълта за самоубийство никога не може да овладее изцяло една глутница. Това отслаби и без това безсилната Тайратект и даде шанс на Повелителя.
Сега той отново владееше положението, при това пред него се разкриваха нови перспективи. Атаката на Тайратект я направи беззащитна. Предпазните умствени бариери на нейните три члена сега съвсем изтъняха. На Фленсер му оставаше да разкъса тези мембрани и да навре лапа в нейното съзнание, разпръсквайки го в своето собствено. Тримата, които досега бяха нейната крепост, щяха да останат живи, но никога повече нямаше да имат разделена от неговата душа.
Фленсер при Стийл продължи да лежи в безсъзнание, а конвулсиите по тялото му постепенно затихваха. Нека Стийл си мисли, че все още е парализиран. Това ще му даде време да обмисли най-приемливото обяснение за случилото се.
Фленсер при Ранголит бавно се изправи на крака, макар двете му части все още да бяха замаяни и трудно съобразяваха. Тук нямаше нужда да дава каквито и да е обяснения, но трябваше да скрие някак от Форскът, че е преживял разкъсване на душата.
— Пелерините са мощни оръжия, драги Ранголит; понякога дори повече от необходимото.
— Да, милорд.
Фленсер си позволи по лицата му да се появят усмивки. Той помълча малко, предвкусвайки насладата от онова, което се канеше да каже след миг. В него вече нямаше и следа от онова слабоволево създание. Най-добрият й опит да овладее глутницата, почти увенчал се с успех, щеше да е и последен. Нейната най-голяма грешка. Усмивките на Фленсер, предназначени за Амдиджефри, станаха още по-широки. Внезапно му мина през ума, че Джоана Олсъндот ще е първото същество, за чието убийство издава заповед след своето завръщане на Тайния остров. Затова нейната кръв ще е първата, която ще изцапа едната от трите предателски муцуни.
— Има още една заповед за Промитата глава, Форскът. Става дума за екзекуция…
Докато уточняваха детайлите, по тялото му се разля приятна топлина. Всичките му части единодушно приеха решението за смъртна присъда над двукракото.
Тридесет и пет
Единствената полза от забавянето на похода беше за ранените — почивката им даде възможност да се възстановят. Но след като Вендейшъс откри пролука в защитата на Фленсер, всички копнееха час по-скоро да напуснат лагера.
Из гората наоколо се разнасяха ревовете на опитомените кероги, които дърворезбарите използваха за впрягане в товарните каручки. Те се смесваха с подвикванията на войниците, обслужващи оръдията, и шума от прибирането на шатрите и товаренето на съоръженията.
Ако се съди по маршрута, който Вендейшъс им начерта на картата, следващите два дни щяха да бъдат много тежки. Успееха ли да направят този преход обаче, щяха да се озоват на отлично подбрана позиция. При това фленсериерите най-малко ги очакваха да се появят оттам.
Джоана наближи първата от множеството малки палатки, пръснати из гората. Тройката, която я обитаваше, усети приближаването й, изскочи навън и заподскача в кръг.
— Джоана! Джоана! — викаше тя, подражавайки на гласа на момичето. Само това беше останало от един близък придворен на кралицата. Навремето той владееше относително добре самнорск. Цялата глутница се състоеше от шест части; три паднаха убити при схватката с вълците. Добре поне, че сред оцелелите се оказа и „говорителят“ на групата. Неговият ум беше като на петгодишен екземпляр и начинът му на изразяване стана доста странен.