Изведнъж се оказа, че няма никакъв шанс да простреля Кратци. Някаква черно-бяла фурия профуча край него и се метна към Джоана и дуото. Всички инвалиди в болницата, които можеха да ходят, също се носеха стремглаво към мястото на схватката. Наоколо витаеше убийствена ярост, на каквато не беше способна никоя нормална глутница. Читирате тупна на земята от изумление, още преди да е видял какво точно става, камо ли пък да го проумее.
Дори Пилигрима се оказа увлечен от унищожителната вълна. Глутницата му изтрополи покрай Читирате и заобиколи мелето. Той обаче не се смеси с останалите, а само хапеше някоя задница от време на време. На моменти от бъркотията се извисяваше нечий глас, който обаче тутакси потъваше в общата врява.
Внезапно от освирепялата тълпа се разнесе звукът на координирана и разумна мисъл. Той беше толкова мощен, че оглуши Читирате, макар да се намираше на двайсетина метра от мястото на битката. Тълпата сякаш се групира около нещо и повечето от членовете й се отърсиха от яростта. Онова, което доскоро приличаше на звяр, съставен от двайсетина тела, отново се превърна в объркано и окървавено множество от отделни, несвързани помежду си части.
Пилигрима продължаваше да подтичва наоколо, опитвайки се да съхрани разума си и да запомни каква е неговата главна цел. Най-едрият му член — обсипаният с белези Рана — непрекъснато се хвърляше насред тълпата, а после отново се връщаше обратно. При кратките си набези се опитваше да разтърве ония, които още се биеха.
Пациентите постепенно образуваха кръг около мястото на схватката. Някои от досегашните двойки и тройки вече бяха самотни части. Други пък изглеждаха по-многобройни. Земята в кръга беше подгизнала от кръв. Долу лежаха поне пет трупа. В центъра се виждаха чифт инвалидни колела, навирени нелепо към клоните на дърветата.
Пилигрима изобщо не обърна внимание на грозната картина. Четирима от него наобиколиха кървавата локва по средата.
Читирате се усмихна на себе си. Унищожаването на буболечката. Ах, каква трагедия!
В нито един миг от произшествието Джоана не изгуби напълно съзнание. Пронизителната болка и задушаващата тежест на струпаните върху нея десетина тела обаче не й позволяваха да мисли. Постепенно хватката им отслабна и дишането й се поуспокои. Някъде над оглушителната врява около нея долавяше нормален разговор на Остриета. Момичето вдигна очи и забеляза, че частите на Пилигрима са я наобиколили. Белязаното чело беше точно над нея, а муцуната му висеше на сантиметри от лицето й. Той се протегна и я близна по челото и бузите. Джоана се усмихна и се опита да каже нещо.
Вендейшъс беше наредил нещата така, че точно в този момент да е на съвещание с кралицата и Скрупило. „Главнокомандващият артилерията“ се беше увлякъл в дълги тактически разяснения и използваше Компютъра, за да илюстрира своя план за преминаване през Възвишението на Маргръм.
Изведнъж откъм реката се разнесоха яростни писъци и ревове. Скрупило вдигна недоволен поглед.
— Какво става, мътните го взели…
Врявата продължи да се усилва. Явно беше нещо повече от обикновено спречкване между войници. Кралицата и Вендейшъс си размениха тревожни погледи и извиха вратове, за да погледнат през дърветата.
— Бият се в болницата! — възкликна кралицата.
Вендейшъс изпусна дъсчицата си за писане и се втурна нататък. По пътя даде нареждане на охраната да обгради плътно кралицата. Докато препускаше из лагера забеляза, че войниците, които бяха свободни от наряд, вече се насочват към болницата. Всичко изглеждаше като програмирано от Компютъра… С изключение на този ужасен шум.
Последните няколкостотин метра преди болницата го настигна Скрупило и двамата запрепускаха заедно напред. Артилеристът първи влетя сред кошарите и се запрепъва в собствените си крака от внезапно обзелия го ужас. Вендейшъс го следваше по петите към опразнения кръг. Беше се подготвил да изиграе колко много е потресен, но в същото време да демонстрира решителност и експедитивност.