Уиккукракрана го изгледа ужасено.
— Но как така?!
— Не зная! — извиси се до отчаян писък гласът на Скрупило. — Но тя се нуждае, както от незабавни медицински грижи, така и от охрана. Вендейшъс трябва да измисли безопасно място, където да я скрием.
Глутницата на Пилигрима беше потресена от чутото и по всичко личеше, че е на път да загуби самоконтрол. Той наклони глава към Вендейшъс и заговори с необичайна за него почтителност.
— А ти какво мислиш по въпроса, Вендейшъс?
Вендейшъс обаче не откъсна очи от двукракото. Много странно! Колко умело малките и незначителни човечета можеха да прикриват истинските си чувства и онова, което най-много ги интересува. Отначало Джоана наблюдаваше Читирате. Сега обаче беше впила поглед във Вендейшъс и нейните малки хитри очички, разположени толкова близо едно до друго, се присвиха, превръщайки се в тесни цепки. Миналата година Вендейшъс си постави за цел да изучи смисъла на различните изражения при хората като наблюдава Джоана и събраната в Компютъра информация. Момичето явно подозираше нещо. Освен това очевидно схващаше какво говори Скрупило. Тя изви гръб и повдигна немощно едната си ръка. За късмет на Вендейшъс онова, което трябваше да е пронизителен вик, излезе от устата й като слаб шепот, останал нечут от останалите:
— Не… Не и като Книжовника…
Вендейшъс вярваше в успеха на всеки грижливо подготвен план. На него обаче му беше известно, че и най-съвършеният замисъл може да бъде променен при по-различно стечение на обстоятелствата. Той се усмихна на Джоана с демонстративно съчувствие. Вече разбра, че ще е твърде рисковано да я убие, както постъпи с последната част от Книжовника. Добре поне, че кралицата още се маеше в другия край на лазарета, забавена от немощната си и куцукаща част. Вендейшъс кимна към Перегрин и събра глутницата си накуп.
— Страхувам се, че Скрупило има пълно право. Все още не мога да преценя откъде ни дебне опасност, но не бива да допускаме това да се повтори пак. Ще отнесем Джоана в моето леговище. Предайте това на кралицата.
После отхвърли наметките от гърбовете си и започна внимателно да загръща с тях човешкото същество, подготвяйки го за неговото последно пътуване. Само ужасените очи на Джоана показаха нейната съпротива.
Джоана ту идваше в съзнание, ту отново потъваше в небитието. Беше ужасена, че не й достига сила да изкрещи с пълен глас. Дори да напрегнеше всички сили, от устата й пак излизаше едва различим шепот. Крайниците не й се подчиняваха и колкото и да се опитваше да помръдне, те само леко потръпваха. Това обаче също оставаше незабелязано заради здраво затегнатите от Вендейшъс завивки. „Получила съм сътресение или нещо подобно“, мина й абсурдната мисъл. Тя се надигна в единственото ъгълче от нейния мозък, което все още имаше способността да разсъждава логично. Всичко й се виждаше вече толкова далечно…
Джоана се пробуди в дървената си къща в Града на дърворезбарите. Ама че ужасен кошмар! Беше сънувала, че се е парализирала цялата и не може да направи дори най-малко движение, нито пък да мисли. После се сети, че Вендейшъс е предател. Опита се да седне в постелята, но тялото й отказа да се подчини. „Все още съм омотана в тези проклети завивки!“ Полежа безмълвно известно време, все още неспособна да отдели сън от действителност.
— Кралице! — опита се да извика, но от устата й се изтръгна само мъчителен стон. Някой внимателно пристъпваше около огнището. Помещението беше съвсем слабо осветено и тя се уплаши. Разбра, че не лежи върху своето легло. Отпадналостта не й позволяваше дори да се изненада и тя апатично се опита да се ориентира по тъмните стени наоколо. Странно, таванът беше ужасно нисък. Навсякъде миришеше на сурово месо. Едната част от лицето много я болеше и тя усети вкуса на кръв по устните си. Най-накрая осъзна, че всъщност не е в къщичката заедно с кралицата, а този кошмарен сън е истина…
В мрака край нея изведнъж изплуваха силуетите на три кучешки глави. Едната се доближи само на няколко сантиметра и тя различи черните и бели шарки по нейната муцуна. Вендейшъс!
— Хубаво е, че най-после дойде в съзнание — каза той.
— Къде се намирам — гласът й беше слаб и тя сливаше думите. Ужасът отново я скова.
— В изоставена селска колиба откъм източния край на лагера. Аз я конфискувах за квартира на силите по сигурността.