Джоана се озова сам-сама върху голото поле, при това на по-малко от двеста метра срещу крепостната стена. Нямаше начин да не я забележат, дори и без каквато и да е оптична техника. Всъщност някой вече я беше забелязал. Разнесе се остро свистене и една дълга стрела се заби в торфа от лявата й страна. Белязаното чело захапа рамото й и я принуди да залегне. Кутретата вдигнаха предпазните си покривала, предназначени точно за такива случаи. Пилигрима я заслони с телата си срещу стрелите, идващи откъм крепостта. Двамата се втурнаха обратно към прикритието на гъстия пушек.
— Тичай успоредно с мен! Искам да ме виждат от въздуха.
— Добре, добре.
Наоколо продължаваше да се чува смъртоносното свистене на стрелите. Джоана се придържаше с една ръка о рамото на Белязаното чело. Внезапно почувства, че той все по-често се препъва и губи сили. Една от стрелите го беше улучила в рамото, само на сантиметри от ухото. Пилигрима улови разтревожения й поглед.
— Аз съм добре. Наведи се надолу! Наведи се!
Предните части от войската на дърворезбарите вече тичаха към тях. Пилигрима отскачаше ту на една, ту на друга страна и издаваше толкова високи звуци, че причиняваше физическа болка на момичето. Предупреждаваше своите за опасността от небето и им заповядваше да стоят настрана.
— Наредено им е на всяка цена да те запазят от стрелите — обясни той.
След малко забелязаха, че стрелбата откъм крепостта внезапно секна. Пилигрима огледа небето.
— Онова нещо се връща! Задава се от изток и е едва на километър от нас.
Джоана също се обърна в посоката, накъдето сочеше той. Върху небесната синева се очертаваше някакъв безформен силует. Приличаше на космическа совалка, макар да не се виждаха ултрасветлинни двигатели. Непознатият апарат бумтеше и се олюляваше. По него нямаше дори реактивни двигатели. Дали не беше оборудван с агравитатори? Тогава излизаше, че не е правен от човешки същества. Тези мисли светкавично, проблеснаха в главата й, но накрая радостта заличи всичко.
От търбуха на апарата проблесна блед лъч светлина и пред глутниците, втурнали се да предпазят Джоана, изригна гейзер от пръст. Отново се разнесе гръмотевичен тътен и огънят порази нейните защитници.
Амдиджефри стоеше при една от бойните кули. Стийл не сваляше очи от двамата. Нямаше начин да се отърве от тях — Равна настояваше Джефри да е постоянно до радиото, за да направлява атаката. Това човешко същество не беше чак толкова тъпо. Въпреки че сега нейните условия нямаха никакво значение. Една армия си е просто армия, независимо дали е вражеска или съюзническа. А тази, която в момента атакуваше крепостната стена, съвсем скоро щеше да бъде унищожена до крак.
— Как мина първото нападение? — разнесе се ясният глас на Равна от предавателя. Тя дори не подозираше, че не разговаря с Джефри.
Всичките осем части на Амдиранифани стояха надвесени от крепостната стена. Някои се бяха пръснали по зъберите, за да изпробват стерео гледката. Други зяпаха съсредоточено Стийл и радиото. Лордът се примири, че не може да го изгони и сега той отговаряше на Равна с гласа на Джефри.
— Дотук всичко е наред. Изброих петнайсет удара. Само десет от тях обаче поразиха целта. Обзалагам се, че дори аз мога да стрелям по-добре — докладваше Амди.
— Мътните да го вземат, това е най-доброто, което мога да направя с тези проклети (непозната дума)!
Това вече не беше гласът на Равна. Стийл усети раздразнението, което напираше в непознатия. Значи не само той имаше причина да мрази кутретата! Тази мисъл го стопли и му вдъхна сила да продължи.
— Моля ви, стреляйте отново — намеси се Стийл. — Изобщо не спирайте огъня!
Въздушната атака вече извади от строя доста вражески войници. Сега телата им лежаха близо до ръба на една от терасите по хълма. Гледката наистина беше забележителна — сякаш едновременно стреляха гигантски оръдия или пък се приземяваха двайсетина междузвездни кораба. А причина за всичко това беше един сравнително малък летящ апарат, който се носеше като есенно листо по вятъра. Предната линия на врага панически се разбяга. Навсякъде по крепостния вал войниците на Стийл танцуваха и викаха от възторг. Откакто и последното им оръдие излезе от строя, перспективите за тях никак не бяха розови. Ето защо сега наистина имаха повод за ликуване.
— Стрелците, Шрек! Искам да избият всички оцелели!
После Стийл продължи на самнорск.
— Техните предни редици все още настъпват към нас. Те са… Те са… — Проклятие, как беше думата за „уверени“? — Те ще ни избият, ако не продължите да ги нападате!