Скрупило дълго не можа да отдели очи от извънземния кораб пред себе си. Три от частите му усилено се занимаваха с Компютъра, докато другите две гледаха в захлас зеления корпус. Вече изобщо не го интересуваше накъде отиват неговите войници, нито защо са помъкнали поставките за оръдията.
Откъм хълма се зачуха викове. Една от главите му погледна натам.
Много странно, въздухът изведнъж захладня. Още две от частите му надигнаха глава — наоколо не се забелязваше никакъв дим или мъгла, които да спират слънчевите лъчи.
— Скрупило! Гледай, гледай!
Стрелците търчаха във всички посоки, обзети от паника, и сочеха нагоре в небето… Към слънцето.
Скрупило се загледа в слънцето. То си висеше високо в небето и грееше както обикновено. Въпреки това въздухът ставаше все по-хладен, а птиците се канеха да се прибират по гнездата. Скрупило изведнъж осъзна, че вече няколко секунди без прекъсване гледа право в слънчевия диск, а очите му нито го болят, нито се замъгляват. При това нямаше и следа от облаци или мъгла.
По телата му полазиха студени тръпки.
Светлината постепенно започна да гасне и той различи някакви тъмни точки по повърхността на яркия диск. Слънчеви петна. Често ги беше изучавал с телескопа на Книжовника, но тогава очите му бяха предпазени от множество филтри.
Нещо стоеше между него и слънцето и то поглъщаше слънчевата светлина и топлина.
Глутниците по хълма започнаха неистово да вият. Дори в най-лютата битка Скрупило не беше чувал такъв смразяващ вой. Беше отчаяният рев на безпомощни същества, изправени пред непознато зло.
Синевата на небето постепенно помрачня. Въздухът стана мразовит като в полунощ. Светлината на слънцето доби зеленикавия оттенък на изгряващата луна. После съвсем изчезна. Скрупило се прилепи към земята. Някои от частите му ръмжаха приглушено. Това трябваше да е някакво непознато оръжие, но в компютъра не се споменаваше нито думичка за такава унищожителна сила.
Накрая звездите останаха единствените ярки петна на небосклона.
— Фам! Фам! Те ще са тук само след час! Какво си направил?!
Вероятно беше сторил чудо, но засега то работеше в полза на злото.
Фам Нувен се полюшваше в ярките прегръдки на Противодействието. Гласът му възвърна нормалния си тон; Божиите останки сигурно се бяха оттеглили.
— Какво съм направил? Не е нищо особено, но определено надхвърля възможностите на която и да е Сила. Дори Древния само предполагаше, че това е възможно! Нещото, което са възродили страумляните, е Митът на ездачите. Ние… Аз… То просто върна обратно границите на зоните. Това е само локална промяна, но ще има непредсказуеми последици. В момента сме на Върха на Отвъдното, но е възможно да попаднем дори в Дъното на Трансцендентното. Затова флотата на Заразата се движи толкова бързо.
— Но…
Пилигрима се отдели от поста край люка, за да постави съвсем конкретен проблем, който преряза като с нож надигащата се в Равна паника.
— Слънцето току-що изчезна.
Главите му се разлюляха на всички страни в жест, който тя не можа да разбере.
Фам му отговори:
— Това е само временно. Промените изискват огромна енергия, която все трябва да дойде отнякъде.
— Но защо, Фам?!
Дори да знаеха, че в края на краищата Заразата ще надвие, защо трябваше да й помагат?!
Лицето на мъжа помръкна. Личността на Фам Нувен съвсем се изгуби и тялото му сега се задвижваше от програмите, инсталирани в неговия мозък.
После той отново заговори:
— Аз… се концентрирам върху Противодействието. Сега разбирам каква е неговата природа. То е създадено от нещо, което е по-висше от Силите. Възможно е това да са Облачните хора; може би дори в момента то праща сигнали към тях. Онова, което то направи току-що, е като ухапване от насекомо — последиците ще станат видими по-късно и ще са несравнимо по-големи от първоначалните поражения. Също както водата се отдръпва от брега преди идването на цунами… — Сега противодействието сияеше в ярко оранжево, а краищата му все по-плътно обгръщаха Фам. — О, духът на Древния явно се заинтригува от това, което става. Наистина си струва да умреш, ако след това ще можеш да надникнеш отвъд владенията и възможностите на Силите.