Беше близо два и половина след полунощ, когато напуснаха „В компанията на странниците“. След по-малко от пет часа слънцето щеше да се подаде над хоризонта. Двамата ездачи излязоха навън, за да ги изпроводят. Синя раковина отново премина на самнорск, за да забавлява Равна с историите около последното си посещение на Сяндра Кей, пък и да й напомни дискретно за даденото обещание.
Силуетите на ездачите постепенно се стопиха в далечината, а Равна и Фам поеха в свежия утринен въздух към кулите, където се помещаваха резиденциите на служителите от „Вриними“. Те не пророниха нито дума в продължение на няколко минути. Възможно бе Фам Нувен да е впечатлен от гледката. Отвъд парковете и големите покрити площи, на хиляди километри в космическия мрак, можеше да се види повърхността на планетата, в чиято орбита кръжаха. Облаците, които се мяркаха под тях, всъщност бяха притаени в тъмнината далечни светове.
Жилището на Равна се намираше на външния край на Доковете. Тук нямаше никаква полза от въздушните фонтани, осигуряващи годна за живот атмосфера. Нейният апартамент и останалите жилища в кулата се намираха във вакуум. Двамата се плъзнаха плавно към преходната камера. Равна почти автоматично говореше за работата си в архива. Фам Нувен кимаше разсеяно, без нито веднъж да пусне някоя от обичайните си остроумни забележки.
Тя избъбри набързо последните думи и когато двамата влязоха в апартамента, замълча. Продължиха само да се гледат. Несъзнателно беше пожелала този грубиян, още откакто Грондър й го показа на екрана. Но едва във „В компанията на странниците“ изпита непреодолим копнеж да го отведе в апартамента си.
— Ами аз… ъ-ъ-ъ…
„Е, Равна, войнствена принцесо, къде отиде твоето остроумие и хапливият ти език?“
Тя се извъртя така, че да може да го достигне и сложи ръката си върху неговата. В отговор Фам Нувен й се усмихна. В името на всички Сили, колко срамежлива беше тази усмивка!
— Мисля, че имаш чудесно местенце.
— Декорирах го в технопримитивен стил. Да живееш в края на Доковете си има и своите добри страни. Естествената природна гледка не е развалена от светлините на града. Ела да ти покажа.
Тя угаси лампите и дръпна завесите.
Отстъпи назад и застана до Фам. Прозорецът се мержелееше като неясен правоъгълник пред очите й.
— Ще трябва да изчакаш минутка, преди очите ти да свикнат. Тук няма никакво пречупване на светлината.
Дъгата на планетата вече се виждаше ясно. От време на време през нея преминаваха облаци и се забелязваха случайни светлинки. Тя прокара ръка по гърба на Фам и усети как неговата обгръща раменете й.
Отначало виждаше мъгляво само някаква случайна светлинка. Когато очите й привикнаха, мъглата придоби очертания, постепенно се оформиха дъги, на места по-тъмни, на други — по-ярки. Минутка по-късно вече се различаваха и тъмни глъбини… Появиха се плътни черни линии, които разделяха дъгите. Картината ставаше все по-богата и по-сложна, разкривайки постепенно светлеещото пространство върху небосвода, където беше ядрото. Въртопът. Застинал, неподвижен, заемащ половината небе.
Тя чу как дъхът на Фам спря в гърлото му. Той каза нещо — мелодични гласни, които не можеха да бъдат нито трисквелайн, нито пък самнорск.
— Целият ми живот премина в едно нищожно малко ъгълче от това гигантско стълпотворение на светове и цивилизации. А аз си въобразявах, че съм владетелят на Вселената. Дори не съм и мечтал някога да обхвана с един-единствен поглед цялото величие на всемира.
Ръката му я прегърна още по-здраво, после отпусна хватката си и пръстите му замилваха тила й.
— Има ли шанс да зърнем поне част от Зоните?
Равна поклати отрицателно глава.
— Затова пък лесно можеш да си ги представиш — тя направи знак със свободната си ръка. Зоните на мисълта идваха веднага след необятното пространство на Галактиката. После Безпаметните дълбини се простираха чак до сияещото с мека светлина галактическо ядро. По-нататък идваше Великият застой, в който беше заченат човешкия род, където беше невъзможна свръхсветлинната скорост и цивилизациите се раждаха и умираха в сляпо невежество и абсолютна неизвестност.