А някъде дълбоко в нейното подсъзнание, иззад ужаса и яростта, се зароди удивително глупава мисъл. В продължение на осем часа тя е стояла лице в лице с една от Силите. На това, което беше преживяла, би могло да се посвети цяла глава в учебниците. Такива неща винаги се случват някъде далече и никога не достигат до ушите ти направо от първоизточника. Подобно нещо не беше се случвало на никой от жителите на Сяндра Кей. Поне досега.
Десет
От дълго време Джоана беше в лодката. Слънцето никога не залязваше, макар понякога да беше много ниско над хоризонта, а друг път — високо в небето. Често беше облачно и дъждът трополеше върху импрегнираната покривка, хвърлена върху одеялата, с които я завиха. Часове наред се беше мятала със замъглено от агонията съзнание. Привиждаха й се неща, които не можеше да бъдат нещо друго освен кошмари. Непознати същества дърпаха дрехите й, навсякъде шуртеше кръв. Мяркаха се острите муцуни на плъхове, а някакви нежни ръце превързаха раните й и наляха студена вода в гърлото й. Докато се мяташе в трескаво умопомрачение, майка й я загръщаше с одеялата и я успокояваше с някакви странни звуци. Часове наред до нея стоя сгушено някакво топло тяло. Понякога това беше Джефри, но много по-често беше едно голямо куче, което кой знае защо мъркаше.
Дъждът премина. Постепенно болката започна да се локализира в различни части от тялото й — гърдите и раменете, макар че при всяко поклащане на лодката я пронизваше от глава до пети. Друга част се загнезди в стомаха — празнотата, която усещаше там, често й причиняваше гадене… Беше толкова гладна и жадна.
Все по-често пред погледа й преминаваше онова, което наистина се беше случило. Имаше обаче кошмари, които завинаги щяха да останат в нейното съзнание. При това се бяха случили наяве.
Слънцето ту надничаше, ту се скриваше зад разкъсаните облаци. После бавно се плъзна надолу по небето, докато почти изчезна зад корпуса на лодката. Момичето се опита да си спомни какво й беше казал баща й точно преди… Преди върху им да се стоварят всички тези злини. Бяха се озовали в арктическия пояс на тази планета през лятото. В такъв случай ниското слънцестоене трябваше да сочи север, а тяхната двукорпусна лодка следваше южно направление. Но накъдето и да бяха тръгнали, с всяка минута се отдалечаваха от мястото на кацане и надеждата да открие Джефри.
Четири от плъхоподобните същества хвърляха неистови усилия да удържат лодката далеч от скалите. Те подскачаха чевръсто от мачтата към борда, а понякога се покачваха един върху друг, за да стигнат по-нависоко. Двукорпусната лодка се клатушкаше и стенеше сред бурните води. Най-накрая изглежда преминаха трудния участък и възвишенията отново се отдръпнаха на безопасно разстояние, плъзгайки се плавно по хоризонта.
От дълго време момичето се преструваше, че бълнува — стенеше и се мяташе на различни страни. Двата корпуса на лодката бяха дълги и тесни, почти като тези на кану. Платното беше монтирано между тях и се подмяташе под напора на мразовития вятър. Понякога прелитаха птици. През цялото време около Джоана се носеше някакво съскане и цвъртене. Но не птиците издаваха тези звуци.
Идваха от чудовищата. Тя ги наблюдаваше скришом изпод полуспуснатите си клепки. Бяха същите като онези, които убиха майка й и баща й. Дори бяха облечени в същите странни дрехи — сиво-зелени куртки, окичени с джобове и ширити. Приличаха на кучета или вълци, както мислеше доскоро. Но отблизо се оказа, че това не е точно така. Вярно, имаха по четири стройни крака и малки остри уши. Но дългите им вратове и зачервените понякога очи ги доближаваха повече до огромни плъхове.
Колкото повече ги гледаше, толкова по-ужасяващи й се струваха. Обикновен портрет не би могъл да предаде сполучливо вледеняващата им външност. Трябваше да се види как действат. Тя се съсредоточи върху четири от тях — тези, които бяха в нейната част от лодката. В момента си играеха с нейния персонален компютър. Отначало заниманията им приличаха на цирков номер с животни. Главите на създанията се мятаха на всички страни. Но всяко движение бе толкова прецизно, така съвършено синхронизирано с останалите! Макар и да нямаха ръце, те без усилие връзваха възли — всеки от тях държеше по един край на въжето в устата си и заедно маневрираха ловко един около друг. От време на време някой затягаше с челюст разхлабените въжета. Беше все едно да се наблюдава група марионетки, дърпани умело от невидим кукловод.