Най-сетне успяха да измъкнат компютъра от зареждащата кутия. Двама го вдигнаха на напречната седалка, а третият го намести с лапа. После започнаха да се бутат около него, съсредоточени върху меките бутони и флопи диска. На първи поглед безразборно ровеха с муцуни, но действията им имаха ясно определена цел. Опитваха се да задействат компютъра!
Иззад борда на другата лодка се подадоха още две глави. Издадоха съсък и крякане, които бяха смесица от птичи крясък и звуците при повръщане. Един от четиримата около нея извърна глава нататък и отвърна по същия начин. Останалите трима продължаваха да се суетят около клавишите на компютъра. Най-после успяха да натиснат едновременно необходимите бутони. Устройството изписка и започна да работи. Програмата се задейства по обичайния ред — запис на гласа на Джоана произнесе строго: „Засрами се, Джефри! Не смей да ми пипаш нещата!“ Четирите същества замръзнаха по местата си и очите им изхвръкнаха. Като се посъвзеха малко, вдигнаха компютъра, така че и онези от другата лодка да видят какво става. Един го държеше, друг се надигна на нивото на екрана, а третият непохватно се бореше с клавишите. Групата в другата лодка сякаш пощуря, но нито един от тях не понечи да се приближи. Някакво случайно натискане внезапно прекрати нейните приветствия. Единият гледаше към другата лодка, двама наблюдаваха Джоана. Тя продължаваше да лежи с полузатворени очи.
— Засрами се, Джефри! Не смей да ми пипаш нещата!
Гласът на Джоана се разнесе отново, но този път идваше откъм групата на животните. Имитираха я съвършено. После пак нейният глас взе да вика и стене: „Майко, татко!“ Звучеше много по-изплашено и по детски, отколкото й се искаше да си признае.
По всичко личеше, че похитителите й очакват компютърът да отговори. Когато нищо такова не се случи, един от тях отново заби нос в екрана. Всичко ценно от базата данни и по-сложните програми бяха защитени с кодови думи. Откъм устройството се разнесе писукане и обиди — все изненади, подготвени от нея срещу попълзновенията на малкия й брат. О, Джефри, ще те видя ли някога пак!
Звуците и мигането на екрана задържаха вниманието на чудовищата за няколко минути. Най-накрая техните безразборни команди убедиха устройството, че го е задействал някой наистина много малък потребител и то превключи на детските игри.
Съществата знаеха, че тя ги наблюдава. Някое от тях — невинаги едно и също — постоянно я държеше под око. Играеха си с нея, преструвайки се, че не знаят, че тя се преструва.
Накрая Джоана отвори широко очи и се втренчи в тях.
— Проклети да сте! — извика и започна неистово да пищи.
Групата в съседната лодка се скупчи ужасено. Главите им върху гъвкавите вратове шаваха притеснено над плътно притиснатите тела. Под косите лъчи на слънцето очите им искряха яркочервени. Сякаш кълбо змии или котило плъхове се бяха втренчили в нея и един бог знаеше колко ще продължи това.
Главите се наклониха в посоката, откъдето идваше писъкът. Тя го чу отново, но този път от техните уста. Зад гърба й нейният собствен глас викаше: „Мамо! Татко!“ Джоана изкрещя още веднъж и те пак отвърнаха като ехо. Тя се опита да потисне ужаса си и млъкна. Виковете откъм групата на зверовете продължиха още малко — те повтаряха безразборно думите, които бе крещяла в бълнуването си. Когато видяха, че вече не могат да я мъчат по този начин, звуците отново станаха животински. Двете групи започнаха да си разменят резки крякания, сякаш преговаряха за нещо. Най-накрая четирите откъм нейната страна затвориха компютъра и го върнаха в захранващата кутия.
Другите шестима се съблякоха един друг. Трима скочиха на парапета откъм външната страна на лодката. Бяха се закрепили здраво с лапи за ръба и стояха наведени срещу вятъра. За миг съвсем заприличаха на кучета, които са се подали през прозореца на колата и душат въздуха. Дългите им шии взеха да се мятат напред-назад. Всеки момент главата на някой от тях изчезваше във водата. Пиеха ли? Или пък ловуваха?
Явно ловяха риба. Една от главите изскочи на повърхността и хвърли на дъното на лодката нещо малко и зелено. Останалите животни навряха муцуни в него и го сграбчиха. Тя успя да мерне тънки крачета и лъскава черупка. Едно от плъхоподобните държеше улова с крайчеца на устата си, докато другите го разкъсаха на парчета. Всичко това отново беше сторено с безпогрешна точност. Групата действаше като едно цяло, а всеки от вратовете приличаше на дълго пипало, завършващо с челюсти. Стомахът й се сви при тази мисъл, но не можеше да направи нищо, за да се спаси.