Групата слезе от колите и лорд шамбеланът помогна на пришълеца да се прехвърли на приготвената за него носилка.
— Дали Негово величество Дърворезбаря ще ни приеме сега? — попита Книжовника.
Чиновникът искрено се разсмя.
— Тя е Нейно величество. Дърворезбаря си смени пола преди повече от десет години.
На Перегрин му се зави свят от изненада. Това пък какво трябваше да означава?! Повечето глутници се променяха с течение на времето, но никога досега Дърворезбаря не е бил нещо друго освен „той“. Объркването му попречи да разбере какво говори лорд шамбеланът.
— Ще бъдете удостоени с нещо много повече от обикновена аудиенция. Целият дворцов съвет настоява да види… какво сте довели. Заповядайте вътре — и той с един жест отстрани стражите при входа.
Минаха през зала, достатъчно широка, за да се разминат две глутници. Най-напред вървеше шамбеланът, следван от пътниците и доктора, придружаващ носилката на пришълеца. Стените на помещението бяха високи, покрити със сребриста облицовка. Всичко беше много по-мащабно и внушително отпреди… и все пак толкова преходно. Почти не се виждаха статуи, а малкото, подредени наоколо, бяха правени преди векове.
За сметка на това имаше картини. Той се вцепени, когато видя първата. Чу как зад него Книжовника рязко си пое дъх. Перегрин беше виждал произведения на изкуството от цял свят. Глутниците от тропиците предпочитаха абстрактните фрески — смесица от ярки цветове. Островитяните от южните морета така и не бяха успели да овладеят перспективата. В техните акварели по-отдалечените предмети просто плуваха в горната част на картината. В момента в Република Дългите езера на мода бяха портретите, особено тези, които изобразяваха цялата глутница.
Но Перегрин никога не беше виждал нещо подобно. Бяха мозайки, изработени от керамични плочки със страни от по четвърт инч. Нямаше никакви други цветове освен четири нюанса на сивото. От разстоянието, от което ги гледаше, беше заличена всяка граница между отделните части. Мозайките представляваха най-съвършеният пейзаж, който Перегрин някога беше виждал. Всички изобразяваха гледката от хълмовете около Града на дърворезбарите. Ако имаха цветове, биха създали абсолютната илюзия за прозорци. Долната част на всяка от картините беше оградена с правоъгълна рамка, но отгоре пейзажът сякаш изчезваше в далечината. Там, където трябваше да е небето, започваха сребристите стени на залата.
— Насам, господа. Нали искахте да видите Дърворезбаря?
Забележката беше отправена към Книжовника. Джакерамафан стоеше като поразен от гръм. Неговата глутница се беше пръснала из цялата зала и всеки от членовете й клечеше пред различна картина. При поканата на шамбелана той извърна глава към него. Гласът му звучеше унесено.
— Проклет да съм! Чувствам се като бог — сякаш съм разположил частите си по хълмовете и обгръщам целия свят с един-единствен поглед!
Въпреки това той се изправи на крака и търти да догони останалите.
Помещението преминаваше в една от най-големите заседателни зали, която Перегрин някога беше виждал.
— Това е по-голямо дори от най-грандиозния строеж на Републиката — пророни Книжовника с видима възхита, загледан в трите реда балкони. Те стояха най-долу в центъра на залата.
— Хм.
Освен тях двамата, доктора и шамбелана в залата имаше още пет глутници. Докато чакаха началото на срещата, се появиха още няколко групи. Повечето бяха облечени като благородници от Републиката, целите в скъпоценности и кожи. Само неколцина носеха простите роби, които помнеше от последното си идване. Гледай ти! Малкото поселище на Дърворезбарите постепенно се бе разраснало в голям град, а сега дори е станало столица. Перегрин се зачуди дали кралят — кралицата, де — имаше все още някаква реална власт. Той извърна една от главите си към Книжовника и премина на високочестотен говор.
— Засега не казвай нищо за кутията с картини на пришълеца.
Джакерамафан му хвърли озадачен поглед, като в същото време се опитваше да прилича на истински конспиратор. Отговори на същия език.