— Виждате ли? — накокошини се Скрупило. — Той знае, че аз не му мисля злото.
Перегрин не се опита да го разубеждава.
— Мигар наистина ходи изправен на задните си лапи? — обади се един от съветниците. — Представете си само — той ще е по-висок от всички нас! Но се обзалагам, че само едно леко блъсване би го повалило.
Последва бурен смях. Пред очите на Перегрин се мярна образът на изправения пришълец, който приличаше на богомолка.
Скрупило сбърчи нос.
— Това нещо тук смърди — Перегрин прецени, че придворният стоеше твърде близо, което можеше да разтревожи двукракото. — Дръжката на стрелата трябва да се извади. Кръвотечението е почти спряло, но ако искаме създанието да живее по-дълго, трябва да му окажем медицинска помощ.
Той погледна презрително Книжовника и Перегрин, сякаш бяха виновни, че не са направили незабавно операция на борда на двучленната лодка. Но в този момент нещо привлече погледа му и той тутакси смени тона.
— В името на Великата глутница! Вижте предните му лапи! — И той разхлаби въжетата около предните крака на пришълеца. — Само две такива лапи ще свършат по-добра работа от пет усти! Представете си само какви глутници могат да образуват тези същества!
И той навря нос съвсем близо до предната лапа на извънземното.
— Бъди… — Перегрин се канеше да каже „внимателен“, но не успя да довърши. Предният крайник на пришълеца се стрелна напред и заби в главата на Скрупило. Ударът не беше много силен, но пък премерен съвсем точно в ухото.
— Оу! Ау! А-у-у-у-у! — Скрупило взе да подскача от крак на крак и побягна назад.
Пришълецът също викаше. Гласът излизаше изцяло от устата му — тънък и пронизителен. Тези свръхестествени звуци минаха като нажежен шиш през главите на присъстващите, дори кралицата не можа да ги понесе. Перегрин вече познаваше въздействието им. Нямаше съмнение — това беше тайният език на глутницата на пришълеца. След няколко секунди писъкът премина в насечено хълцане, а после постепенно утихна.
В залата се възцари тишина, която дълго време никой не посмя да наруши. После една от частите на кралицата се изправи на крака. Гледаше към Скрупило.
— Добре ли си?
Това бяха първите думи, които произнасяше от началото на срещата.
— Да. Той е по-хитър от всички нас.
— Твоето любопитство ще ти изяде главата някой ден.
Придворният изсумтя раздразнено, но си личеше, че е поласкан от нейната загриженост.
Кралицата обходи с поглед подчинените си.
— Пред нас стои много важен въпрос. Скрупило реши, че един-единствен пришълец би трябвало да е ловък и подвижен като нашите глутници. Наистина ли е така?
Въпросът беше отправен по-скоро към Перегрин, отколкото към Книжовника.
— Така е, Ваше величество. Ако можеше да достигне възлите на тези въжета, той със сигурност би ги развързал. — Знаеше какъв ще е следващият въпрос и го изпревари. Бяха му нужни цели три дни, за да стигне до това заключение. — А звуците, които издава, са организирана реч…
В залата се надигна шум, когато останалите проумяха думите му. Отделен от глутницата член, който можеше да артикулира, обикновено беше способен да изрече най-много няколко несвързани думи, но от това винаги страдаше неговата ловкост и координация.
— Ясно… Същество, което не прилича на нищо, срещано по нашия свят и на всичко отгоре долита с лодката си от небето. Чудя се какви ли са способностите на техните глутници, щом като един-единствен член е почти толкова умен, колкото е всеки от нас.
Докато казваше това, слепецът от глутницата на кралицата се огледа, сякаш можеше да ги види. Другите двама скимтяха и тикаха в него разлигавените си муцуни. Личеше, че владетелката не е особено въодушевена от своето откритие.
Скрупило надигна глава.
— Изобщо не успях да доловя и най-малък смисъл в звуците, които издаде той. При това пришълецът не притежава предни уши. — Той посочи дрехата около раната. — Не виждам и уши на раменете му. Сигурно неговата глутница е умна толкова, колкото е и един-единствен член от нея… А най-вероятно е така и с неговите себеподобни.
Перегрин отново се подсмихна. Този Скрупило беше доста заядлив и злопаметен. Но във всеки случай не почиташе особено традицията. Векове наред академиците водеха спорове за разликата между хора и животни. Някои животни притежаваха по-голям мозък; други пък имаха много по-гъвкави устни и лапи от тези на един-единствен член от глутниците. Из саваните на Изтока живееха същества, които дори приличаха на хора и се движеха на глутници. Но те не се отличаваха с високоразвито мислене. Ако се изключат вълчите гнезда и китовете, единствено хората съществуваха като глутници. Съвършената координация между техните членове ги правеше най-висшите същества на планетата. Теорията на Скрупило намирисваше на ерес.