И през ум не му беше минавало, че ще се наложи да утешава най-великия сред дърворезбарите.
— Постигнала си чудеса в тази пустош. По целия път насам се носеха легенди за теб… Обзалагам се, че половината от глутниците тук имат кръвно родство с теб.
— Да-а-а. Успях да превърна в реалност дори най-невероятните мечти на развратниците. Никога не са ми липсвали любовници, дори когато нямах лична нужда от кутрета. Понякога си мисля, че моите деца бяха най-големият ми експеримент. Скрупило и Вендейшъс са почти моя кръв… Но и Фленсер също.
Гледай ти! Перегрин не знаеше това.
— През последните няколко декади някак се примирих със съдбата си. Явно не мога да надхитря Вечността и скоро ще се наложи да оставя душата си да отлети на воля. Постарах се съветът постепенно да поеме властта. Как бих могла да претендирам за неограничени правомощия, когато не съм вече същата? Постепенно се върнах към изкуството. Сигурно си видял едноцветните мозайки.
— Да. Прекрасни са.
— Някой път ще ти покажа ателието си. Процедурата е ужасно досадна, но аз вече съм я превърнала в автоматизирани движения. Този проект щеше да бъде приятно забавление за последните години на моята душа. Но сега ти и твоят пришълец променихте всичко. Проклети да сте! Защо това не се случи преди сто години! Тогава щях да се справя. Позанимавахме се с твоята „кутия с картинки“, така да знаеш. Картините в нея са по-съвършени от което и да е нещо в нашия свят. Малко приличат на моите мозайки — и там слънцето е като светулка. Всяка от картините е съставена от милиони цветни точици, които са толкова малки, че могат да бъдат забелязани единствено с лещите на Книжовника. Аз се бъхтих няколко години, докато изработя мозайките. Тази кутия е способна да произведе безброй изображения, при това толкова бързо, че създават илюзията за движение. Твоят пришълец в един миг срина усилията на целия ми живот до драскулиците на някое кутре.
От очите на кралицата се стичаха сълзи, но гласът й беше гневен.
— Сега целият свят ще се промени. Ала за такава развалина като мен е твърде късно да прави, каквото и да било.
Перегрин несъзнателно доближи една от частите си към нея. Премина всички допустими граници — метър и половина, после половин метър. Мислите й се объркаха при това внезапно нахлуване, но после постепенно се успокои. Накрая се усмихна през сълзи.
— Благодаря ти. Странно е, че точно ти ми съчувстваш. Моят проблем е толкова далеч от съзнанието на един пилигрим.
— Ти страдаш.
Това беше всичко, което му дойде наум.
— Но вие пилигримите постоянно се променяте.
Тя позволи на един от своите членове да се приближи до него и така им стана още по-трудно да разсъждават. Перегрин се съсредоточаваше дълго над всяка дума, опитвайки се да не изпусне нишката на разговора.
— Въпреки това аз запазвам по нещо от своята душа. Частите, които остават в Пилигрима, трябва да притежават определени възгледи и принципи. — Понякога в моменти на битка или интимност го връхлитаха неочаквани прозрения. Сега това отново се случи. — Аз мисля, че след идването на двукраките от небето светът просто няма как да остане същият. А какъв по-подходящ момент за Дърворезбаря да скъса с миналото си?
Тя се усмихна. Объркването й ставаше все по-голямо, но това по някакъв начин й доставяше удоволствие.
— Досега… не съм… преценявала нещата… от тази страна. Дошло е време за промяна.
Перегрин навлезе почти в центъра на нейната глутница. Двете групи застинаха прегърнати, а мислите им се сляха в очарователен хаос. Последният им ясен спомен беше как се качват по стълбите към неговите покои.
По-късно същия следобед кралицата отнесе кутията с картинки в лабораторията на Скрупило. Скрупило и Вендейшъс бяха вече там. Джакерамафан също присъстваше, но се беше отдръпнал от другите двама на по-голямо разстояние, отколкото изискваше вежливостта. Явно с влизането си тя беше прекъснала някакъв спор. Погледна присъстващите с очите на лигавите кутрета и се усмихна. Чувстваше се прекрасно, което не й се беше случвало от години. Беше взела решение и дори започна да го прилага на практика.