Книжовника светна от радост при нейното влизане.
— Навестихте ли Перегрин? Как се чувства той?
— Чудесно, просто чудесно. — „Оппа! Не е необходимо да им показваш колко добре се чувства той!“ — Искам да кажа, че скоро ще се оправи.
— Ваше величество, безкрайно съм благодарен на вас и вашите лечители. Уиккукракрана е добра глутница и… Искам да кажа, че дори пилигримите не могат да сменят всеки ден като дреха някой от своите членове.
Кралицата направи рязък жест в знак, че го е разбрала. После отиде в центъра на стаята и постави кутията с картини на масата. На първи поглед приличаше на голяма розова възглавница — видът й наподобяваше някакво животно с клепнали уши. След като си беше играла ден и половина с нея, тя най-сетне постигна известен напредък и успя да я отвори. Както обикновено на екрана се появи лицето на двукракото и от устата му излязоха някакви звуци. Кралицата за пореден път изпита необяснимо благоговение пред движещите се мозайки. Милионите цветни „плочици“ трябваше да подскачат и да се местят в абсолютен синхрон, за да бъде постигната тази илюзия. И това ставаше всеки път по един и същи начин. Тя обърна екрана така, че да могат Скрупило и Вендейшъс също да го виждат.
Джакерамафан се промъкна покрай другите двама и проточи врат, за да наблюдава и той.
— И сега ли мислите, че това е някакво животно? — обърна се той към Вендейшъс. — А може би смятате, че ако му дадете нещо сладко, то ще ви издаде тайните си, а?
Кралицата се усмихна. Книжовника със сигурност не беше пилигрим. Те твърде много държат на добронамереността, та да се главозамаят, когато усетят силата на своя страна.
Вендейшъс изобщо не му обърна внимание. Очите му бяха приковани в нея.
— Ваше величество, покорно ви моля да не се обиждате, но аз… Ние от съвета сме длъжни отново да ви попитаме. Кутията с картини е твърде важно нещо, за да бъде оставена на разположение на една-единствена глутница, па макар да е толкова велика като вашата. Моля, давайте я на съхранение при нас, поне докато спите.
— Не ти се сърдя. Щом настояваш, можеш да участваш в моите опити. Освен това аз не се каня да се оттеглям. — Тя му хвърли невинен поглед. Вендейшъс беше съвършен съгледвач, посредствен администратор и абсолютно неспособен като учен изследовател. Само преди век тя би изпратила някой като него да работи на полето, ако изобщо склонеше да го задържи в селището. Преди век тя нямаше нужда от съгледвачи и един-единствен администратор й вършеше цялата работа. Сега обаче времената бяха други. Кралицата несъзнателно подуши кутията — сигурно светът още веднъж щеше да се обърне с главата надолу.
Скрупило обаче прие въпроса на Книжовника съвсем на сериозно.
— Аз лично виждам три възможни версии, господине. Първо, това може да е магия. — Вендейшъс потръпна при тези думи. — Имам предвид, че кутията дотолкова може да превъзхожда нашите познания за света, та да ни се струва нещо наистина свръхестествено. Но това е една от ересите, която Дърворезбаря никога не е приемал, затова благоразумно забравям за подобна възможност. — И той хвърли ироничен поглед към кралицата. — Второ, може да е животно. Повечето от съветниците помислиха същото, когато Книжовника за първи път я накара да проговори. Но тя прекалено много прилича на натъпкана възглавница. Освен това всеки път реагира по един и същи начин. Това поведение вече ми е познато — то е характерно за машините.
— Това ли е третата възможност? — прекъсна го Книжовника. — Но щом е машина, тогава трябва да има части, които се движат, а освен това…
Кралицата нетърпеливо махна с опашка. Скрупило можеше да продължава в този дух часове наред, а вече беше разбрала, че и Книжовника е същият като него.
— Вече казах — нека се опитаме да научим повече за кутията и едва тогава да се отдаваме на догадки и предположения.
Тя натисна страничния клавиш, както беше видяла да прави Книжовника при първата демонстрация. Лицето на пришълеца изчезна от екрана и на негово място се появи зашеметяваща комбинация от цветове, придружена от някакви звуци. После всичко изчезна и остана само жуженето, което показваше, че кутията работи. Вече знаеха, че кутията различава нискочестотните звуци и реагира на тях с помощта на онова нещо, разположено в средата й. Успяха да се досетят, че е нещо като екран. Първия път, когато опитаха да дават команди на кутията, тя отказа да им се подчинява. Вендейшъс беше убеден, че са „убили малкия пришълец“. Но когато затвориха капака, а после повториха всичко отначало, тя пак работеше нормално. Кралицата беше почти сигурна, че не могат да я повредят, ако кажат нещо неправилно или пък натиснат не където трябва.