Родителите й бяха мъртви. Със собствените си очи беше видяла как издъхват. Ами Джефри? Братлето й може би беше още живо. Понякога надеждата за това крепеше Джоана по цял ден. Беше видяла как камерите със спящите деца горят около кораба, но онези, които останаха вътре, сигурно бяха още живи. После пред очите й отново се появяваха нападателите, които систематично палеха, посичаха и унищожаваха всичко живо около кораба.
Тя беше затворник. Но поне засега убийците искаха да запазят живота й. Стражата не беше въоръжена, ако не се броят зъбите и ноктите им. Пазачите й гледаха да са, колкото се може по-далеч от нея — вече знаеха, че е способна да ги нарани.
Държаха я в някаква голяма и тъмна колиба. Когато беше сама се опитваше да измери пода с крачки. Кучеподобните бяха варвари. Операцията без упойка едва ли беше поредното мъчение. Досега не беше видяла нито една летателна машина, нито дори следа от използването на електричество. Тоалетната представляваше просто жлеб, издълбан в мраморна плоча. Дупката беше толкова дълбока, че на практика не се чуваше цопването на дъното. Но въпреки това миришеше лошо. В развитието си тия същества се намираха в мрачното Средновековие на Нийора. Очевидно не притежаваха развита технология или пък ако имаха някакви постижения, то те бяха потънали безследно в миналото им. Джоана почти се усмихна. Майка й харесваше романи, в които се разказва за корабокрушения, а героините попадаха в незнайни светове.
Е, Джоана преживяваше в момента същото приключение, но с една съществена разлика. Тя копнееше да се спаси, но още повече жадуваше отмъщение.
Дадоха й дрехи, подобни на техните, но направени от някаква пухкава материя. Бяха топли и здрави, изработени така фино, че тя се чудеше как е възможно да се направи това без машина. После й позволиха свободно да се разхожда навън. Градината около нейната колиба беше най-красивото нещо на тази планета. Простираше се на около стотина квадратни метра и се спускаше по склона на един от хълмовете. Наоколо имаше много цветя и дървета с подобни на пера листа. Оградени с камъни алеи пресичаха покрития с мъх торф. Ако я оставеха на мира, това би станало най-спокойното местенце на света, почти като техния заден двор на Страум.
Градината беше оградена със стени, но от най-високото място тя можеше да надзърне над тях. Оградата криволичеше, следвайки нагънатия релеф и в пролуките можеше да се види какво има отвън.
Прозорците сякаш бяха излезли направо от уроците й по история. Приличаха на бойници, които предпазват обитателите на къщата от горящите стрели и куршумите, долитащи отвън.
По залез-слънце Джоана обичаше да седи там, където най-силно се усещаше аромата на подобните на пера листа, и да наблюдава брега. Имаше пристанище — гората от мачти беше почти толкова гъста като тази от флотата на Страум. Градските улици бяха широки, но криволичеха на зигзаг, а къщите покрай тях стояха наклонени на различни страни.
От наблюдателницата си виждаше и как онези кучеподобни същества сноват из града. От такова разстояние тя започна да осъзнава истинската им природа. Те винаги се движеха в малки групи, много рядко надхвърлящи шест члена. Вътре в тези глутници действаха с удивителна координация. Тя не видя някоя от групите да се доближава на по-малко от десет метра до останалите. От това разстояние отделните тела в глутницата сякаш се сливаха и на момичето се стори, че наблюдава някакви чудовища с много крайници, които се движеха предпазливо, внимавайки да не доближат много себеподобните си. Заключението сякаш само се налагаше — една глутница, един разум. Разум, който беше толкова зловещ, та не можеше да търпи себеподобните си близко до себе си.
Петата й разходка в градината беше толкова приятна, че почти й достави радост. Цветята пръскаха семена из въздуха наоколо. Косата светлина минаваше през тях, а те се носеха като кристалчета захар в гъст сироп.
— Раз, два, три, как си ти? — разнесе се зад гърба й детски глас.
Джоана отскочи толкова бързо, че едва не разкъса шевовете на раната си. Те — то?! бяха едни от онези, които извадиха стрелата от тялото й. Имаха доста жалък вид. Петте същества бяха напрегнати, сякаш готови да избягат при първа опасност. Изглеждаха почти толкова изненадани, колкото беше и самата Джоана.
— Раз, два, три, как си ти? — Гласът беше същият като преди. Можеше да бъде и запис, но едното от животните по някакъв начин произвеждаше звуците, помагайки си с жужащите парчета кожа по раменете, бедрата и главата. Тези папагалски номера не можеха да я учудят кой знае колко. Но този път думите бяха казани почти на място. Момичето постави ръце на хълбоците си и се втренчи в глутницата насреща. Две от животните й отвърнаха със същия втренчен поглед. Останалите сякаш се наслаждаваха на гледката.