Носеха нейния компютър! Тя разбра откъде бяха научили този напевен въпрос. И вече знаеше какво очакват в отговор.
— Аз съм добре, а ти как си — каза тя.
Групата така изцъкли очи, че я досмеша.
— И аз съм добре, значи всичко е наред!
Това бяха последните реплики от играта и след като ги произнесе глутницата отново започна да кряка на своя си език. Някой отвърна откъм подножието на хълма. Още една глутница се беше притаила сред храстите долу. Момичето знаеше, че докато е близо до тези тук, другите няма да се приближат.
Значи Остриетата — пред очите й постоянно бяха заплашителните метални бодли върху предните им крака — са ровили из компютъра и умело маскираните капани не ги бяха възпрели. Дори Джефри не успя да напредне толкова! Със сигурност са попаднали на детските езикови програми. Трябваше да предвиди това. Когато компютърът отбележеше очевидно глупави отговори, той преминаваше към адекватни действия. Най-напред пускаше програмите, предназначени за малките, а ако и това не помогнеше, преминаваше към обучението за бебета, които дори не говорят самнорск. Ако Джоана им помогнеше съвсем малко, те сигурно щяха да проговорят нейния език. Въпросът беше дали тя наистина иска това.
Двама от глутницата се приближиха още повече и през цялото време не я изпускаха от очи. Но вече не бяха нащрек като преди. По-близкият легна на земята и вдигна глава към нея. Изглеждаше съвсем миличък и безпомощен, стига да не бяха остриетата на предните лапи.
— Моето име е… — продължението беше кратко крякане, сред което Джоана различи много високи режещи тонове. — А твоето име как е?
Момичето знаеше, че този разговор следва езиковата програма на компютъра. Нямаше начин съществото пред нея да разбира смисъла на отделните думи, които произнася. Тези „моето име, твоето име“ бяха произнасяни безкрайно между децата от езиковия урок. Дори един зеленчук би схванал същността на тази операция. И все пак… Произношението на Остриетата беше толкова съвършено.
— Моето име е Джоана — отвърна тя.
— Зьоана — повтори групата с гласа на Джоана, накъсвайки неправилно думата.
— Джоана — поправи ги момичето. Тя дори не се опита да повтори името на Остриетата.
— Здравей, Джоана! Хайде да си поиграем на имена.
Това също беше от урока, при това казаното бе оцветено с глупав ентусиазъм. Джоана седна. Ако научат самнорск, Остриетата ще имат власт над нея… Но това беше единственият начин тя да научи нещо за тях, а и да разбере какво е станало с Джефри. Ами ако те са убили и него? Тогава щеше да ги изучи чак до мозъка на костите, а после да им измисли толкова жестоко отмъщение, колкото заслужават.
Тринадесет
Най-напред при Дърворезбарите, а няколко дни по-късно и на Тайния остров на Фленсер дойде краят на дългото арктическо лято. Часовете тъмнина започнаха да стават все повече и повече. Снежните петна щяха да се явят малко по-късно.
Около залез-слънце Тайратект правеше обиколка на крепостната стена. Изминаваше разстояние от близо три мили. Долните нива се охраняваха от веригите, но нагоре имаше само отделни стражи. Когато се приближаваше, те отстъпваха уставно настрани с отсечената крачка на военните. Но в очите им забеляза страх. Трудно можеше да привикне с това. Докъдето стигаха спомените й — някъде около двайсет години — Тайратект се виждаше как се гърчи във вечен страх, потисната от срам и вина, търсейки постоянно някого, на когото да се подчини и когото предано да следва. Сега внезапно се беше озовала от другата страна, но това не беше очакваното избавление. Вече познаваше до най-дребните детайли злото, на което се беше отдала. Разбираше защо стражите се боят от нея. За тях тя беше Фленсер.
Тайратект правеше всичко възможно да прикрие истинските си мисли и не позволяваше никой да проникне зад защитната фасада, която си бе изградила. Животът й щеше да продължи толкова, колкото успееше да поддържа измамата. С цената на много усилия беше прикрила своята природна срамежливост. Нито веднъж, откакто се озова на Тайния остров, не си позволи своята най-типична поза на страхопочитание — приведена ниско глава със затворени очи. Вместо това беше овладяла пронизващия взор на Фленсер, дори свикна с него. Главите й стояха високо изправени, сякаш виждаше нещо, което е непостижимо за ограничените мозъци на нейните подчинени. Те не биваше за нищо на света да се досетят за истинската цел на тия нейни вечерни обиколки.