Част от Амди забеляза, че Джефри влезе във вътрешната кабина. Приятелят му неохотно го последва.
Първия път останаха в кораба само един час. Джефри включи магическите прозорци, които гледаха във всички посоки. Амди се настани до него с опулени очи. Това му приличаше на истинско небесно пътуване.
За Джефри обаче то беше нещо по-различно. Той се преви в креслото пред пулта и се съсредоточи в лостовете за управление. Лицето му постепенно се изопна от напрежение.
— На мен… На мен ми харесва тук — промълви меко Амди.
Джефри леко завъртя креслото.
— Да… — въздъхна той. — Отначало ме беше страх, но съществата, които са в кораба, ме карат да се чувствам по-близо до… — ръцете му погалиха повърхността на пулта пред креслото. — Когато татко приземи кораба, той седеше точно тук. — Момчето се завъртя, взряно в примигващите светлинки по командното табло. — А мама превключи на ултратяга… И успяха. А сега сме само двамата с теб, Амди. Дори Джоана я няма… Сега всичко зависи от нас.
Строго секретно съобщение на Организацията Вриними. Да не се разпространява извън пределите на Първи пръстен от локалната мрежа
Предавател Рилай 00 настроен за приемане на блуждаещи сигнали
Начало 19.40.40 по часовия пояс на Доковете, 17/01 52090 година на Организацията (128.13 дни от падането на Страумлинските владения)
Синтаксис за връзка 14, копиране на посланието проследено по разклонения. Сила на сигнала S/N, отговаряща на тази от предишните радиосигнали
Език: самнорск
Подател: Джефри Олсъндот от Не-знам-къде-се-намирам
Тема: Здравейте. Казваме Джефри Олсъндот. Корабът ни претърпя авария и се нуждаем от помощ. Моля отговор
Резюме: Съжалявам за грешките. Тази клавиатура е глупава!!
Ключови фрази: Не знам
Получател: Някой в Рилай
Послание: (празно)
Петнадесет
Ездачите се плацикаха във вълните на плажа.
— Мислиш ли, че животът му е в опасност? — попита този с тънкото зелено стебло.
— Чий живот? — отвърна на въпроса с въпрос онзи със синкавата черупка.
— На Джефри Олсъндот, човешкото дете.
Синя раковина изпъшка мъченически и започна да се консултира със скродера си. Бяха дошли на брега, за да се освободят поне за кратко от всекидневните грижи, но Зелено стебло не го оставяше на мира. Той прегледа набързо вероятностите за възникване на рискова ситуация около Джефри.
— Разбира се, че е в опасност, бъбривке. Това става ясно дори само от последното му послание!
— О! — В гласа на Зелено стебло пролича объркване. — Съжалявам, че отново ти напомних за нашите грижи.
Така си беше. Това припомняне само го разтревожи, но той не можеше да направи нищо, за да промени положението. Тя замълча, а само след миг Синя раковина дочу радостното й тананикане край брега. Вълните ги обливаха безспир с благодатна прохлада. Синя раковина се потопи целия във водата, поглъщайки живителната енергия, която кипеше в недрата й. Брегът се простираше невиждано красив. Никъде по света не бе попадал на такава хубост. Дори най-силните думи бледнееха пред съвършенството на Отвъдното. Когато пяната се отдръпнеше от телата им, отгоре се откриваше индиговият небесен купол над Доковете. Понякога върху неговото кадифе проблясваха междузвездни кораби.
Синя раковина се опита да освободи съзнанието си от грижите. Всеки час, прекаран в спокойно съзерцание, му помагаше да затвърди по още някой от своите спомени… Но сега от усилията му не излезе нищо — вече не можеше да прогони тревогите, които му припомни Зелено стебло. След малко отново заговори:
— Понякога ми се иска да бях от Малките ездачи.
Тогава щеше да прекара целия си живот на едно място, а скродерът му би бил със съвсем ограничена памет.
— Разбирам те, но ние вече сме избрали своя път — отвърна Зелено стебло. — А този избор е свързан с много жертви. Понякога трябва да помним дори неща, които са се случили само веднъж-два пъти. Но затова пък имаме шанс пред нас да се открият възможности за невероятни приключения. Каквото и да се случи, аз се радвам, че приехме да се нагърбим със спасителната експедиция, Синя раковина.