Изглежда този ден и двамата нямаха подходящо настроение за почивка край брега. Синя раковина коригира височината на скродера си и се изравни със Зелено стебло. После се задълбочи в механичната си памет, преглеждайки отново данните, с които разполага. Имаше твърде подробна информация за всякакъв род катастрофи. Създателят на първия скродер явно е смятал войните, отклоненията и болестите по растенията за особено съществена част от историята на света. Такива вълнуващи събития бяха способни да заличат цели цивилизации от лицето на земята.
Но Синя раковина си даваше сметка, че пречупени през безкрайността на Вселената, тези бедствия се превръщаха в незначителна подробност от историята на цивилизациите. Извънредни отклонения с унищожителен размах се наблюдаваха само веднъж на хилядолетие. Това, че двамата със Зелено стебло станаха свидетели на едно от тях, си беше просто лош късмет. През последните десет седмици няколко цивилизации на Върха отпаднаха от Мрежата. Те бяха погълнати от симбиозата, която всички вече наричаха Страумлинската зараза. Търговията на Върха бе парализирана. Откакто получиха финансова помощ да продължат работа, двамата със Зелено стебло изпълниха няколко поръчки, но всичките бяха в Средното ниво.
„Вриними“ се нае да организира секретна мисия до Дъното на Отвъдното. Тъй като двамата със Зелено стебло волю-неволю вече се замесиха в тази история, участието им в експедицията беше напълно естествено. В момента „Единак II“ стоеше в един от хангарите, за да го оборудват със самонасочващи се антени и приспособления, пригодени за работа на Дъното. Внезапно цената на кораба им скочи десет хиляди пъти. Дори не стана нужда да се пазарят… А това бе най-обезпокояващо от всичко досега.
Всяко усъвършенстване на оборудването беше от жизненоважно значение. Предстоеше да приближат самия край на Застоя. В най-добрия случай това би било ужасно изпитание и за тях, и за кораба. Последните проучвания обаче показваха раздвижване около границите на Зоните. Само една малка грешка или неточност щеше да ги отпрати от другата страна, където скоростта на светлината беше установена величина. Ако това станеше, единствената им надежда оставаха допълнителните двигатели, които сега монтираха на техния кораб.
Синя раковина бе готов да поеме този риск. Преди да срещне Зелено стебло той на няколко пъти стигна Дъното и дори един-два пъти заседна в неговите плитчини. И все пак…
— И аз като теб обичам приключенията — започна Синя раковина, но в гласа му се прокрадна раздразнение. — Обаче да ходим чак до Дъното, за да спасяваме някакви, които са имали неблагоразумието да се натикат в тая дивотия… Ако ни платят достатъчно, тогава — да. И все пак… Представи си само, че корабът на страумляните наистина се окаже толкова важен, колкото смята Равна. Да си призная, това ми се вижда доста невероятно — много време мина, а нищо не подсказва, че Отклонението е непълно. Но Равна накрая успя да убеди Организацията в своите аргументи. Та казвам, представи си, че там долу има нещо, което застрашава Страумлинската зараза…
Ако Заразата усетеше някак кроежите им, щеше да изпрати флотилия от десетки хиляди бойни кораби, които да търсят онова, за което бяха тръгнали и те. На Дъното „Единак II“ щеше да е малко по-сигурен от обикновените кораби, но това пак нямаше да спаси живота им.
Откъм Зелено стебло не дойде никакъв отговор. Чуваше се само доволното й тананикане. Дали пък не изгуби отново нишката на разговора? После гласът й долетя изпод водата и заедно с него отново го връхлетяха грижите.
— Разбирам, че това може да е краят, Синя раковина. Но продължавам да мисля, че трябва да рискуваме. Ако всичко свърши благополучно, постигнатото от нас ще има огромна стойност. Ако експедицията ни има дори минимален шанс да спре Заразата, тогава наистина е съдбоносна. Би могла да спаси хиляди цивилизации, а заедно с тях и милиони брегове с ездачи…
— Хм, в момента следваш инстинктите на стеблото си, а не разума на скродера.
— Сигурно си прав. — Двамата бяха свидетели на развитието на Заразата още от нейното възникване. Ужасът и съчувствието им към засегнатите нарастваха с всеки изминат ден. — Въпреки това си мисля, че дори да останем тук още цяла година, докато напълно осъзнаем и почувстваме събитията, нашето решение няма да се промени и пак бихме приели да извършим спасителната експедиция.
Синя раковина нервно се затъркаля напред-назад. Пясъкът нахлуваше заедно с водата през перестите му листа. Тя беше права, в името на всички Сили, тя беше права. Но той още не можеше да го признае гласно. Предстоящата експедиция го изпълваше със страх.