— Хм, заключенията ти не биха издържали една по-сериозна критика. Ако Силата ме управляваше пряко, за него не би било трудно да влезе в ролята на мижитурка, какъвто е… — той вирна глава — … мъжът на твоите мечти.
Равна прехапа език.
— Може и така да е, но аз разчитам и на сведенията от шефа си. Той ми разясни как да тълкувам натоварването на предавателите. — Тя хвърли поглед към компютъра. — Сега Древната черпи по-малко от десет килобайта на секунда от целия Рилай… Което означава, приятелю, че в момента ти не предаваш директно. Оттук следва, че глупашкото ти поведение се дължи единствено на теб самия, Фам Нувен.
Червенокосият тихо се засмя. Дали това беше признание, че го е притиснала до стената?
— Разкри ме. Аз съм изключен, откакто Организацията убеди Силата да намали потреблението си. Но все пак държа да знаеш, че тия десет килобайта са натоварени с онова, което двамата с теб си бъбрим в момента. — Той млъкна и демонстративно се заслуша в нещо, после махна с ръка. — Освен това Древната каза, че е „той“.
Равна неволно се засмя. Имаше нещо абсурдно в тази демонстрация, пък и не вярваше, че една Сила може да си позволи такава плоска шега.
— Добре тогава, радвам се, че той е сред нас. Чуй ме, Фам, за възможностите на Трансцендентното нашата молба не представлява никакъв проблем. Но ако ни помогнеш, това би могло да спаси цели цивилизации от унищожение. Дайте ни няколко хиляди кораба. Ако са с дистанционно управление, тогава още по-добре.
— Древния би могъл да изпрати такава флотилия, но корабите му едва ли ще свършат по-добра работа от направените на Средно ниво. За да изиграеш Зоните — той направи пауза, сякаш изненадан от собствените си думи — се иска много хитрост и ловкост.
— Значи трябва да избираме между количество и качество. Добре, съгласни сме на всичко, което Древния…
— Не.
— Фам! Става дума само за няколко дни работа на Силата. Тя вече хвърли много повече средства и усилия да изучи природата на Заразата.
Сигурно и тяхната единствена дива нощ бе й струвала не по-малко скъпо. Но Равна си наложи да не казва това на глас.
— Точно така. А пък „Вриними“ изхарчи почти всички получени средства.
— За да се разплати с клиентите си, които вие ощетихте! Фам, не можеш ли поне да ни кажеш защо?
Наглата усмивка почти изчезна от лицето на емисаря. Той отново прегледа набързо данните в компютъра. Не, Фам Нувен със сигурност не бе обсебен от Силата и по-голямата част от него си оставаше човешко същество. Тя разбра това по изражението му, когато четеше посланията на Джефри Олсъндот. Зад арогантността се криеше почтено и чувствително създание.
— Ще направя каквото е по силите ми. Но помни, Равна, дори да съм част от Древния, моята памет и способностите ми да обяснявам са ограничени като човешките.
— Точно така. Отклонението вече поглъща Върха на Отвъдното. Докато тази твоя Сила се стиска като някоя пинтия, сигурно ще изчезнат още петдесет цивилизации. Дори след няколко хиляди години все още ще личат последиците от това бедствие — отровени звездни системи, изкуствени раси и кръвожадни идеи, които само чакат някой да ги приведе в изпълнение. Но — колкото и да ми е неприятно да го кажа — какво чак толкова е станало?! Древния се занимава с проблема вече близо сто дни. Това е много дълго време, особено за някой древен като него. Той съществува вече десет години и съзнанието му е устремено някъде далеч напред към… промените, които ще го направят независим, от какъвто и да било род комуникации. Защо му трябва да се занимава с нашите дребни несгоди?! — Изреченото дотук бе една от стандартните теми, разработвани в училище, но Равна не можа да се овладее. Сега всичко е съвсем истинско! — Но въпреки това историята гъмжи от примери, когато Силите са помагали на раси от Отвъдното, а понякога дори на отделни личности!
Преди срещата тя основно проучи расата, която беше създала Древния. Хората от нея се оказаха непоправими празнодумци. Съобщенията им по Мрежата съдържаха предимно клюки и празни брътвежи, което личеше дори след съвестния превод, осигурен от Рилай. Изглежда нямаха никакви заслуги към Древния и той не се чувстваше длъжен на човешкия род. Оставаше да разчита на собствения си чар — последния й коз при преговорите.