Обикновено вечер я оставяха сама. Понякога нощем й се струваше, че нейните родители стоят отвън пред вратата и чакат тя да ги забележи. Въпреки че беше видяла с очите си как умират, нещо дълбоко вътре в нея отказваше да приеме този факт.
Уханието на храната върху огъня я накара да излезе от унеса. Тя позна, че тази вечер ще има месо с боб и някаква подправка, която много приличаше на лук. Виж ти, каква изненада — изглеждаше много вкусно. Но каквото и друго да й предложеха, тя пак щеше да го приеме с удоволствие. Джоана не беше опитвала прясна храна от шейсет дни. Осолено месо и сушени зеленчуци бяха единственото зимно меню. Ако Джефри беше тук, досега да е изпаднал в ярост от това еднообразие. Изминаха месеци, откакто шпионите на север бяха докладвали, че братчето й е загинало по време на атаката… Джоана дори взе да привиква с тази мисъл. Понякога да си съвсем сам правеше нещата… по-прости.
Глутницата постави пред нея чиния с боб и месо. Отстрани сложи нещо, подобно на нож. Е, добре тогава. Джоана взе извитата дръжка, пригодена за челюстите на кучетата, и заби острието в късовете месо.
Почти беше приключила с вечерята, когато дочу внимателно драскане по вратата. Прислужникът избърбори нещо. Посетителят му отговори и после премина на съвсем приличен самнорск (гласът зловещо приличаше на нейния):
— Здравейте там вътре! Аз съм Книжовника. Бих искал малък разговор, може ли?
Една от частите на нейния прислужник я погледна въпросително; останалите бяха впили очи във вратата. Книжовника беше онзи, когото тя кръсти Надутия клоун. Глутницата му също участваше в засадата заедно с Белязаното чело, но беше толкова глупава, че момичето изобщо не изпитваше страх от него.
— Може — отговори то и се упъти към вратата.
Прислужникът-телохранител сграбчи в челюстите си арбалетите и всичките му пет части се промъкнаха по стълбата към тавана. Долу нямаше място за повече от една глутница.
Влагата и студът нахлуха в стаята заедно с посетителя. Джоана се върна обратно до огъня, докато гостенинът сваляше мокрите си наметки. После отърси козина като куче — доста шумно и весело удоволствие, само да не си наблизо в този момент. Най-сетне Книжовника се примъкна до огъня. Под наметките беше облечен в обичайните раирани куртки с отвори на гърба и хълбоците. Личеше, че специално е подплатил дрехите в раменете, та да изглежда по-як, отколкото беше в действителност. Един от членовете му навря нос в чинията й, докато останалите въртяха глави във всички посоки. Но избягваха да я поглеждат в очите.
Джоана сведе поглед към глутницата. Тя все още се притесняваше да говори на всички членове едновременно. Обикновено се съсредоточаваше в онзи, чийто поглед успееше да улови.
— И така, за какво искаше да говорим?
Една от главите най-после я погледна право в очите и нервно облиза устни.
— Тъй, ами как да кажа… Исках да видя дали се чувствате удобно… Имам предвид…
Последва неразбираемо крякане. Нейният прислужник отвърна отгоре — най-вероятно обясняваше на госта в какво настроение е тя. Книжовника се изправи. Четири от главите му се втренчиха в Джоана. Другите две части затичаха напред-назад, сякаш обмисляха нещо изключително важно.
— Виж какво, ти си единственото човешко създание, което съм виждал, но аз по природа съм много любознателен. Разбирам, че не се чувстваш никак добре тук… — Надутият клоун нямаше равен на себе си, когато трябваше да се констатира нещо очевидно. — … И напълно те разбирам. Трябва да знаеш, че правим всичко, което е по силите ни, за да ти помогнем. Ние не сме онези лоши хора, които убиха родителите и брат ти.