— Познатите духове са лечебно средство срещу зли чужденци като Баншите — обясняваше тя. — Открай време е било така, и точно затова нашите прадеди са започнали да разправят истории за духове нощно време в Морето.
Бронзовият Бухал, който почти не усещаше присъствието на Баншите, се запъти към останалите кораби, за да разкаже за намереното от жителите на Феърстренд решение на проблема, и в много от тях се разказваха приказки, за духове почти докато се съмна, когато немъртвите същества трябваше да се приберат, тъй като не можеха да понесат топлината и светлината на новия ден.
Въпреки всички усилия, не малко от бойците на Конфедерацията изчезнаха през тази нощ зад борда или се самоунищожиха. А никой от оцелелите не беше вече съвсем същия.
Това, което промени хода на подводната битка, бе появата на Асраите. Докато Костенурките бяха същества, родени за повърхността и яркото слънце, Змиорките се чувстваха по-щастливи и по-удобно при пълна тъмнина. На десетки метри под водата Морският Огън направи бойното поле светло като ден.
Предавайки се, Змиорките окончателно побягнаха, за да търсят убежище в най-тъмните и най-дълбоки места под рифа. Там подводният каньон бе толкова тесен, че няколко Костенурки и едно стадо от малки рибки бяха достатъчна стража, за да не могат Змиорките вече да излязат и да водят корабите на Фриджън из опасните лабиринти на рифа.
Липър напусна битката, когато стана ясно, че Змиорките няма повече да са в помощ на Фриджън, плъзна се на десет метра под водната повърхност и стигна до „Снежната буря“ преди полунощ, като зае позицията на Скимър и долепи лявата си ушна мида до медното дъно, за да чуе какво се говори в ледената стая на Фриджън.
В полунощ Драгъл падна в койката си и заспа нервния сън на човек на прага на пълното изтощение. Навсякъде по кораба хора и зверове спяха на крака, като се стараеха да обръщат колкото се може по-малко внимание на движението на Баншите. Лудостта и безпричинният страх бяха твърде често срещано явление сред тях, за да обърнат внимание на страничните ефекти от преминаването на Баншите.
Един войник, който лежеше на палубата на един уестонгски кораб, се размърда притеснено, тъй като бе сънувал как ръцете му замръзват при нетърпим студ, и ги протегна напред, за да ги провери. През пръстите си видя първите сиво-розови отблясъци от изгряващото слънце и въздъхна с голямо облекчение.
— Светлината! — извика той с мощен глас, който се чуваше надалеч. — Дойде зората и новият ден, момчета!
Чиста златиста светлина заструи над хоризонта и изведнъж звуците и страховете от изминалата нощ бяха забравени.
Фриджън стана от леденостуденото си легло и извика на главния си прислужник да му донесе закуска. Клангън, който спеше върху твърдия под в краката на господаря си, стана треперейки и се затътри да си свърши работата.
— Кланг — извика след него Краля. — Остави тази храна тук и отиди да събудиш онзи мързеливец, Капитана. Кажи му, че смятам, че вече е време да подновим атаката, точно в този момент, в който врагът е обезумял от ужас и е като пиян от недоспиване. Как ми се иска да можеше и аз да съм там, за да ги гледам през нощта!
Клангън намери капитана на палубата да проверя поправките по такелажа и изгорените корабни гради. Изморена група моряци работеха още преди закуска, като се опитваха да изтъркат петната от кръв по палубата.
— Вече се движим — каза капитанът на прислужника. — Ще бъде чудесен ден за продължаване на битката.
Фриджън излезе на палубата и се огледа със задоволство. Платната бяха опънати, въжетата се опъваха, и бледо синьото знаме на Кралството на Вечния Лед се вееше вяло над кораба. Флотата вече се бе разбудила и раздвижила, и очакваше започването на бойните действия с подновен интерес, ако не и с ентусиазъм. Драгъл раздвижваше нещата дори и от разстояние.
— Сир — започна Клангън, — Сир, мога ли да поговоря съвсем за малко с вас?
— Предполагам, че можеш, стари смрадливецо — каза Фриджън доколкото можеше добродушно. — Какво точно се опитваш да ми кажеш от дванайсет часа насам? Да не са намалели запасите от масло? Да не са се свършил и припасите от студено пуешко месо? Не се притеснявай. Тази сутрин дори съм готов да ям и топъл кекс, толкова съм сигурен в победата.
— Сир, имам едно чувство… то ме притесняваше като гледах боя вчера. Нямаше никакъв огън…
— Какво искаш да кажеш, глупако? Я виж тая прогорена греда и погледни нагоре към прегорените платна. Имаше, и то много огън.
— Знам, Сир — каза Прислужникът, като започна да се изнервя. — Но това не беше огънят, който би дошъл от Флеърмън. Не беше магически огън!