— А, Ледът! — възкликна Господарят на Огъня, като кимна с глава. — Сега го познах.
— Какво беше това? — попита Дъглас, като се покачи на перилото, за да вижда по-добре.
— Парчета лед, които се откъсват и падат в Морето от ръба на ледника — обясни Флеърмън. — А сега, момчето ми, не трябва да се приближаваме повече. Не е възможно да се намери сигурен пристан никъде другаде, освен в пристанището на Фриджън, а там той ще е оставил да ни чакат войници и кой знае какви други, още по-неприятни неща. Ще накарам Капитан Фриби да ни намери тук някъде някое място, на което да ни свали на брега. Керфю, можеш ли да видиш…?
— Готово! — извика Чайката, и той и неговите приятели се хвърлиха отново напред във въздуха.
Фриби обърна кораба така, че да се движи по-бавно и по-близо до брега. Около тях имаше неотбелязани на картата плитчини и скали. Чайките ги преведоха до един процеп в скалите, който едва стигаше, за да се провре „Дъщерята на пламъка“ през него и да се отзове в един тесен и стръмен фиорд.
— Ще ни трябват часове, за да се покатерим по тези скали! — запротестира Дъглас.
— И дори повече време, приятелю — каза Фриби и кимна с глава. — Човек трябва да е коза, за да може да се изкатери по тези ронливи скали. Страхувам се, че доста бавничко ще се придвижите, господин Магьоснико.
— Ние няма да минем по този път — каза Флеърмън.
Котвата на „Дъщерята на пламъка“ затрака шумно и вдигна ято птици, които си почиваха по заобикалящите ги скали. Чайките се развикаха подир тях.
Фиордът бе толкова тесен и висок, че, макар да бе рано следобед, Дъглас нямаше да се учуди да види звезди над главата си, ако погледнеше нагоре.
— Огурян иска да знае как сте и къде се намирате — каза един глас досами лакътя му. Привидението Дека беше пристигнало.
Магьосникът внимателно описа тяхното местонахождение:
— Намираме се на около осемнадесет километра от Вечния Лед, в нищожен и безименен фиорд, както можеш да видиш и сама. Нещата засега вървят добре, но може да ни засече Дворцовата Стража на Фриджън, и ние ще бъдем много предпазливи при приближаването си към Двореца.
— Огурян казва — изрецитира наизуст вестоносеца, — „Вчера Фриджън изведнъж потегли на север от Бойните Плитчини със „Снежната буря“. Флотилията му изгуби бойният си дух и се разпиля. Ние сме по петите на Фриджън на борда на „Дарение“ Все още сме на един ден път или повече зад него.“
— Остава ни по-малко време, отколкото се надявах, значи — замисли се Флеърмън. — Ние обаче трябва да сме стигнали до нашата цел и да сме си свършили работата преди Фриджън да пристигне. Огурян ще направи каквото може, за да му осигури насрещни ветрове.
— Насрещните ветрове ще забавят и Торнууд — посочи Дъглас.
— Ето още една причина, за да повикаме Великите Дракони. Дека, ще свършиш ли тази работа? Кажи на драконите, че те трябва да направят каквото могат, за да забавят кораба на Фриджън.
— Разбира се, и веднага ще се върна.
— Чудесно, красиво привидение!
Дека изчезна преди Дъглас да успее да премигне.
— А сега, Дъглас, на сигурно място ли е Сивата Перла?
— Да, тук е — каза Дъглас, като почука по върха на левия си ботуш.
— Няма нужда да чакаме да залезе слънцето напълно преди да повикаме Фосфоресценцията да ни пренесе — каза Флеърмън, като обикаляше по палубата докато говореше. — В тази дупка е вече тъмна нощ. Една хубава, топла вечеря е особена важна в този момент, както и топли, водонепропускливи дрехи.
Гледайки го как се отдалечава, Дъглас извика след него:
— Няма да ни кажеш какво си намислил, нали?
Флеърмън се спря на вратата на каютата си и се обърна да го погледне.
— Като че ли до вчера ти беше малко момченце, не по-високо от мен — каза той ни в клин, ни в ръкав. — Ще ти отговоря скоро, Пътуващи Магьоснико.
Дъглас Брайтглед отиде в каютата си, за да се приготви. Като че ли подреждането на багажа е нещото, което уча през цялата тая година, помисли си той.
Той свърши тази работа бързо и се запъти към общата каюта на „Дъщерята на пламъка“. Шкембо точно палеше газените лампи над масата в средата.
— Готов ли си за тръгване? — попита Флеърмън, когато той влезе.
— Толкова готов, колкото мога да бъда, сър, без да знам накъде ще се запътим — каза Дъглас с усмивка.
— Вече би трябвало да си се досетил за повечето от нещата — каза Флеърмън, като сядаше на масата.
— Е, да, предполагам, че е така. Знам, че ние носим Сивата Перла, и че тя е талисманът, който ще победи Фриджън. Знам, че сме на ръба на неговия омагьосан ледник. Подозирам, че ще трябва да прекосим Леда, и дотук стига досетливостта ми. Какво ще правим с Перлата, когато стигнем до там, за където сме тръгнали?