— Събрах доста опит в размразяването на измръзнали хора по време на Убийствената зима — каза Дъглас, поразклатеното самочувствие на който бързо се възстановяваше. — Предполагам, че същите магии ще свършат работа и тук.
— Браво, момко! Хващай се на работа.
Флеърмън обърна гръб и започна систематично да претърсва масата, лавиците, шкафовете и чекмеджетата, като пътьом изхвърляше от тях стотици химикали, лекарства, съединения, вещества и талисмани.
Дъглас започна от най-близката до вратата ниша. Вътре в нея бе една богато и с вкус облечена дама на средна възраст, все още запазила голяма част от красотата си. Във вида й имаше нещо бегло познато.
След по-малко от минута дамата свито пристъпи напред, оглеждайки се бързо на всички страни с объркване и страх. Тя започна неудържимо да трепери докато Дъглас не увеличи магията й за затопляне.
— О, ох, струва ми се, че ще припадна!
— Хайде, хайде, добра ми госпожо — каза Дека твърдо, — сега не е време за такива неща. Трябва да се стегнете и да ме последвате надолу към нашия път за отстъпление. Бързо!
Но в този момент дамата се бе обърнала вече към Дъглас, който в този момент бе започнал да прави магия на следващата жертва.
— Вие ли, млади господине, сте моя спасител? Аз ще съм ви вечно благодарна…
— Госпожо, аз наистина съм един от вашите спасители, но точно сега има още деветнайсет други, които също трябва да спася, а твърде малко време, в което да го сторя. Трябва да последвате това красиво Привидение надолу по стълбата към… Фосфоресценцията, която ще ви поеме и отведе от тук.
— Разбира се, разбира се — отвърна дамата, която все още бе зашеметена от своето спасение. Но когато Дека я хвана за ръката и я поведе към вратата, тя я отърси от себе си без въобще да я забележи.
Флеърмън Флоуърстолк се приближи, казвайки:
— Все още не съм намерил това, което търся… Милейди! Каква приятна изненада! Вие сте Херцогиня Мериголд, нали?
— Да, сега като си помисля за това, струва ми се, че съм — каза Херцогинята зарадвано. — Паметта ми се възвръща. А вие сте Флеърмън, Магьосника, нали така?
— Точно така, милейди. Това е Дъглас Брайтглед от Пертсайд, моя Пътуващ Магьосник и помощник. Госпожо, можем ли да ви се помолим да ни помогнете да спасим и останалите? Много от тях са ваши поданици, като например този човек тук. Не си спомням името му, но съм сигурен, че съм го срещал веднъж в Столицата.
— Кажете ми какво да правя тогава — каза Херцогиня Мериголд, която доби много делови вид, когато в нея заговори чувството за отговорност. Да ръководи другите бе нещо, което тя правеше инстинктивно.
Флеърмън посочи към все още замразените хора и каза:
— Трябва да побързаме, ако нямате нищо против, госпожо.
Херцогиня Мериголд и Дъглас работеха в тандем, като Дека помагаше на Херцогинята. Дъглас издърпваше жертвите от техните ниши веднага щом можеха вече да се движат, предупреждаваше ги да бързат, и ги препращаше на Херцогинята, която ги насочваше към стълбата.
— Мастър Галишър! — казваше майката на Торнууд например. — Колко мило да ви видя отново! Юнисед никога не ви е харесвал, доколкото си спомням, и вие бяхте предаден от злия узурпатор също както и аз. За щастие, доколкото разбирам, син ми Торнууд е успял да се спаси, и в този момент се бие със злия Фриджън.
— Помня мигът, в който той ме доведе тук — каза Галишър. — Когато ви видях там, заледена, загубих всякаква надежда, че някога ще видя жена си и децата си отново.
— Сега вече можете ли да се движите? Елате насам и ние ще помогнем на всички тези мили хора да избягат.
Дъглас започна магията за освобождаване на баща си, но трябваше да спре и да започне повторно, тъй като сълзите му запушиха гърлото. Облеченият в кожа корабостроител падна напред и Дъглас го подхвана в здрава прегръдка. Дъглас старши от Пърт погледна към младия си спасител удивено, без да го познае.
— Благодаря ви, млади господине. След секунда ще се съвзема.
— Татко, аз съм сина ти, Дъглас! — извика младия Магьосник.
— Синът ми ли? Не, не, моето момче е едва дете, толкова високо — и той показа с ръка. — Не мога…
— Вие сте бил тук цели осем години! — обясни Херцогиня Мериголд тихо. — Синовете като че ли порастват неусетно, особено ако човек не ги вижда известно време.
— И аз така съм чувал — възкликна все още обърканият корабостроител. — Да, мога да видя усмивката на майка ти и косата й на теб, с-с-синко. Осем години! И на колко години си сега, ако смея да попитам?