— На седемнайсет, почти на осемнайсет — отвърна Дъглас. — Бях на десет години, когато ти изчезна, пленен от Фриджън и затворен тук в този Лед.
— Бедният човек! — възкликна Херцогинята. — Ела с мен. Трябва да побързаме, за да не ни пленят отново. И двамата ще трябва да почакаме, преди да говорим със синовете си, за съжаление. Ела!
— Ще дойда — каза по-старият Дъглас. — Сине, Дъглас, моля те да ме извиниш. Аз… аз… все още се чувствам леко зашеметен.
— Ще имаме достатъчно време, за да говорим по-късно, тате.
— Боже мой! — възкликна Мериголд като го водеше към вратата. — Познах по костюма Ви, че сте пертски корабостроител. Аз съм Мериголд, Херцогиня — или по-точно, Херцогинята Майка, вече — тъй като със сигурност ще абдикирам от престола в полза на моя син Торнууд. Срещали ли сте го някога? Прекрасно момче, а сега доколкото разбирам, вече голям мъж като собствения Ви син.
И двамата тръгнаха заедно надолу по стълбата, приказвайки си като стари приятели.
Дъглас избърса сълзите от очите си, без да може много точно да определи дали са от мъка или от радост и продължи да спасява останалите жертви без да се спре повече нито за миг.
Най-накрая, когато всички бяха поели надолу по стълбата, Дека дойде, за да предупреди:
— Сигурно вдигаме прекалено много шум. Качих се горе и заварих няколко от стражите будни.
— Опитай се да измислиш нещо, с което да им отклониш вниманието — каза Дъглас. Той се приближи до Флеърмън, който стоеше в средата на една огромна купчина бутилки, кани, сандъци и кутии и клатеше глава.
— Тук трябва да има нещо, с което да разрушим Перлата. Опитах всичко, което можах да измисля. Трябва да го сторим тук и сега, или…
— Опита ли се да скочиш върху нея?
— Да. Твърда е като диамант. Даже не я одрасках.
— И нито една магия ли не можа да й повлияе?
— Нито една от тези, които опитах. Имаш ли някаква идея?
— Хорниадите ми казаха, че перлите и черупките на мидите се образуват от едни и същи секрети — каза Дъглас, като се опитваше да си припомни всичко, което някога е знаел за перлите. — Когато те „насаждат“ зърната на перлите, те всъщност поставят една малка песъчинка в мидата. Мидата покрива песъчинката с равни слоеве от гладък материал, до момента, в който тя не започне вече да дразни мидата… и се получава перла.
— Много интересно. Аз нямах представа, че перлите израстват — каза Флеърмън. — Ако перлата е съставена от естествени материали, то може би съществува нещо, което може да я разтвори.
— Някакъв вид киселина? — предположи Дъглас. — Повечето органични материали се разтварят в киселини.
— Но тук няма никакви киселини. Фриджън е бил достатъчно умен и не ги е донесъл тук.
Внезапно старият Магьосник щракна с пръсти и започна да изследва стените на работилницата през една лупа, която измъкна от левия си ръкав. Дъглас го наблюдаваше, без да разбира.
— Там където има ледници — каза Флеърмън, като обхождаше сантиметър по сантиметър стените, — трябва да има…
— Ледникова оцетна киселина! — извика Дъглас и наистина след няколко минути те намериха в един ъгъл малки бели кристалчета. Дори и на това студено място, водата от водния разтвор на киселината се изпаряваше, оставяйки след себе си кристалчета.
Нужен им беше само миг, за да загребат няколко кристалчета в една стъкленица. Флеърмън добави една чаена лъжичка вода и започна да топли сместа с ръце.
— А сега дай Перлата — каза Флеърмън, по-възбуден от всякога. Дъглас заподскача на един крак, за да си свали левия ботуш. Той се порови дирейки увитата в хартия Перла, и почти я изпусна, докато я подаваше на магьосника.
Флеърмън задържа Перлата над стъкленицата.
— Дека, кажи на Морския Огън да отведе бившите затворници бързо до „Дъщерята на пламъка“ — извика той, възвърнал спокойствието си. — Веднага щом пусна тази Перла в киселината, тук ще започнат да се случват разни неща.
Дека изчезна със свистене. Дъглас долавяше острата оцетна миризма на киселината.
— А сега да видим! — възкликна Магьосникът и пусна Сивата Перла в стъкленицата.
Тя потъна… и киселината веднага забълбука.
Един беззвучен вик изпълни главите им, но това бе вик от радост. Свеж и приятен аромат на огрени от слънцето ливади и диви цветя изпълни стаята и те се почувстваха за миг така, сякаш се намираха по течението на Кривия Поток в пролетна утрин.
Перлата подскачаше и се въртеше на всички посоки в течността. Тя сякаш се уголемяваше и постепенно се промени от блестящо сива на тъмно златиста, а след това на тъмно зелена, като външните й пластове започнаха един по един да се стопяват.