Докато слушаше обясненията, главата на момчето се пълнеше с хиляди важни неща, необходими за едно домакинство. Магът не обичаше да пазарува, а Синият Чайник нямаше такава възможност, така че задължението да купува храна и пиене се падаше на Дъглас. Той се научи да прави и списъци за покупките.
— Следващия път, когато отидеш на пазар — каза му веднъж Флеърмън Флоуърстолк, — искам да ми купиш макара с най-дебелия копринен червен конец. Ще отидеш да я вземеш от шивачката, тъй като старата Дикси не тъче копринени конци. Червеният цвят да прилича на този на цветята в голямата ваза в хола, разбра ли? И докато си там, купи ми три чифта вълнени чорапи, шивачката сама ги плете. Ако й позволиш, тя ще ти вземе накрая най-малко два талера, но ти й кажи, че ги купуваш за мен, Вълшебника от Хълма и че ако не ги даде за десет процента от исканата сума, през следващата пролет ще й донеса болест по прасковите. Шивачката знае, че само се шегувам, но тази игра харесва и на двама ни.
Дъглас записа: червен конец — червен като цветята във вазата и три чифта вълнени чорапи за Вълшебника (болест по прасковите).
В сряда сутрин, взел доста порасналия списък, той нарами кошница на гърба си и се запъти към пазара в Транкети.
Той беше на градския площад на най-големия и единствен град в Долината, където живееха двеста семейства — в приветливи малки къщички, построени от местен камък, укрепен с извити и боядисани греди от дърво, отсечено в горите по северните склонове на Долината, разположени над стадата и малките възвишения. В едната част на площада, под величествено разперил клони орех, се издигаше стара църква, а близо до нея — пространство с надгробни камъни, изпъстрени с имена и дати на покойници, някои от които бяха починали преди четиристотин години. От другата страна — много по-голяма и много по-чисто поддържана, макар и леко отъпкана от градските овце се намираше малка горичка от пет стари дъба, които се разпростираха над ханче, наречено „Дъбовата почерпка“. Предните му кепенци бяха широко отворени за утринните слънчеви лъчи, както и за леките вечерни бризове през лятото. Минаващият пътник би могъл да чуе смехове и песни, както и да усети острата миризма на отлежало ниво.
В средата на площада се намираха къщите на по-заможните жители — докторът, градския управител и собственикът на мелницата.
В пазарен ден жените на фермерите, облечени в светли работни рокли и престилки, с червени, жълти или бели кърпи на главите, заставаха зад сергиите около дъбовете и ханчето и неуморно предлагаха (и сръчно продаваха) яйца и сметана, пилета и масло, пуловери и къси чорапи, ръчно изтъкани със собствена вълна.
Продавачите купуваха един от друг, клиенти им бяха и гражданите, които нямаха възможността да обработват плодородната почва в Долината, в някоя своя ферма, както и непознати пътници и странници, които пристигаха на това място в сряда сутрин. Спазаряването доставяше удоволствие, въпреки че главната тръпка бе клюката, която се смъкваше от върховете на женските езици. Цялата тази какофония влизаше в ухото като мелодия и даваше ясна представа за търговските отношения в един малък град.
Седнали на дървените маси под сянката на величествените дъбове, фермерите споделяха новини и мнения, обсъждаха ремъци за добитък и реколта, купуваха или продаваха крава и плуг. Долината също се славеше с породистите си, издръжливи и силни коне. И докато фермерите в ханчето отпиваха на глътки горчивата пенеста бира, домашно приготвена с цвят на орехова костилка, една дъбова бъчвичка обикаляше покрай минаващите млади здравеняци.
Дъглас се потопи в блъсканицата, и докато весело отвръщаше на женските реплики и закачки, избираше най-хубавите домати, картофи и репички, тръпчива ряпа и боб. Момчето плащаше за направените покупки със сребърни талери с герба на Херцогството, което беше добре дошло за всеки продавач, защото монетите не се срещаха често.
От мелничаря той купуваше пакети брашно, а понякога специално добавяше изпечените от пекаря сладкиши. Неговата фурна се използуваше и за печене на говеждо, което обикновено се съхраняваше в ханчето за вечерите и закуските на гостите. Синият Чайник, разбира се, предпочиташе собственото им приготвяне.
Под сянката на дъбовете можеше да се забележи и собствената персона на фермерът Френстил — с халба бира в едната си ръка и с извита лула в другата. Колкото той бе ненавиждан като най-богатия и преуспяващ в Долината, толкова неговата съпруга беше почитана от хората. Упорит, прогресивен и стриктен като човек, той честно си признаваше грешките, но още по-честно се отнасяше саркастично и подигравателно към по-слабо енергичните и преуспяващи фермери. Много от тях, подсмърчайки, споделяха мнението, че работата не е по тяхната лъжица (което съвпадаше с мнението на Френстил).