Флеърмън изтупа праха от носа и брадата си, после със светнало от радост лице протегна ръце към новодошлия здравеняк.
— Ето го Торнууд, когото приветствувам и поздравявам. Изглежда два, не — три пъти по-голям от предишния път, когато се срещнахме. Радвам се да те видя заякнал и възмъжал! Видя ли се вече с моя помощник Дъглас Брайтглед? Да? Добре!
Как се радвам, че мога да те приветствувам от дълбините на скучното магьосничество. Синият, синият! — обърна се той, викайки към кухнята. — Дъглас, извикай стария Син Чайник и нека заедно опитаме вкуса на западния чай от зелената нефритова кутия. Бързо в салона!
— Не съм съгласен — запротестира Торнууд. — Да пием чая в кухнята или в работилницата, така ще мога да си припомня това място. Всеки може да седи в гостната, но само един вълшебник притежава магическа работилница, като тази на Флеърмън.
И те тръгнаха — момчето, мъжът и вълшебникът, последвани от Бронзовия Бухал, Парти, Перт и Черния Пламък. Преминаха през кухнята, където бяха поздравени от гърнетата, съдовете и пуфкащия синя пара Чайник, излязоха на двора и закрачиха към работилницата.
Флеърмън почисти едно кътче от бъркотията от туби, щипки, лещи, колби и стъкленици, за да постави Сребърния чаен сервиз, който бързо се повдигна на късите си крака и подскачайки по масата не разля нито една ценна капка от скъпия чай с прясна сметана и кафява захар.
— Всичко е както преди — отбеляза Торнууд. — Ааа, Черни Пламъко, спомняш ли си другаря си от детинство? Когато бях тук още нямаше толкова хубави жени.
Той погали главата, ушите и раменете на котака, докато той като малко коте мъркаше от удоволствие.
Чаят беше придружен с пресни печени кифлички. Вълшебникът задаваше въпроси, Торнууд отговаряше, а останалите слушаха. Накрая, изгарящ от нетърпение, Дъглас попита за историята на морския капитан.
— Добре — започна той, — смятам, че знаете, моята Лейди-Майка беше избрана от Великото Събрание за Дукеса-Регент, докато след смъртта на баща ми навърши необходимата възраст. За да направя тази история по-къса, ще допълня, че след по-малко от година, Юнисед, нейният полубрат, пристигна и поиска короната.
Великото Събрание беше объркано и раздвоено. Някои определяха за управляваща майка му, други смятаха, че Херцогството се нуждае от мъжка ръка, която да ръководи страната и да издигне мен, следващия Херцог. Аргументите бяха обсъждани най-подробно и някои от тях започнаха да надделяват, когато майка ми внезапно почина. Част от близките й приятели се опасяваха, че виновникът за това деяние е Юнисед, затова решиха да ме скрият извън Столицата. Те ме доведоха тук, във Височината на Вълшебника, за да потърся съвета и помощта му.
— За съжаление трябва да призная, че Юнисед и още една личност… жънат успехи. Вашата майка още не е открита!
— Да, разбирам, тогава бях твърде малък и наивен, за да осъзная всичко! Мислите ли, че майка ми е умряла?
— Все още не съм напълно сигурен — отговори Флеърмън. — Тогава просто ги посъветвах да ви скрият.
— Помня го. Тогава казахте, че някога ще му дойде времето и аз ви вярвам!
— Вече наближава — тихо продума Флеърмън.
Торнууд го погледна изпитателно, после продължи с разказа си:
— Още щом напуснахме столицата, бяхме преследвани от войниците на Херцога. След като поговориха с Флеърмън, моите приятели ме оставиха тук, а самите те продължиха към планините на изток, с надеждата да избягнат преследването. Години по-късно разбрах, че са успели да се спасят след кратка, но тежка битка, благодарение на джуджетата от Дуелмленд. Познавайки злопаметността на Юнисед, те не са дръзнали да се завърнат в Херцогството. Оцелелите предполагам са на служба при вожда на Хайлендорм, някъде на изток. В продължение на година и един ден, аз останах в Хълма с един добър човек — старият Френстил. Как е моят любим приятел, Флеърмън?
Вълшебникът отговори, че при последния път, видян от предишен служител, той е изглеждал в отлично състояние. Привързаността на Дъглас към фермера Френстил непринудено се увеличи и той започна да разбира неговите меланхолични настроения, придружени от сприхавост.
— И така, Дъглас — продължи Торнууд. — Както казах, с твоя Господар изкарах цяла година. Това беше едно приказно време от моя живот, което само ти можеш да разбереш по-добре! Трябваше да се крия, но Флеърмън ми позволяваше да наблюдавам работата му и ние често дискутирахме за света и живота, за химикалите и за всичко останало. Бих искал да мога да остана тук завинаги, но нямах необходимия талант за вълшебства. Накрая, една нощ, Флеърмън пеша ме изпрати на юг през Хълмовете на Лесън — придружаваше ме неговият приятел Грубия. Майкъл ти изпраща поздравите си, Флеърмън!