— Нашите разказвачи на дълги приказки тази сутрин събудиха петела със своя говор — докладва Бухалът, когато Дъглас отвори очи в своето легло. — Не очаквам да чуя от тях нещо ново, така че ще се захванеш ли с уроците?
Те решиха обучението да се провежда под стрехите на тавана на хамбара, където седмица преди това бяха натрупали приятно ухаещи на късно лято сено и слама.
Торнууд остана четиринайсет дни. Беше безгрижно прекарано време, през което той се показа не само като интересна личност, но и като човек, който се интересува както от работния свят на Вълшебника, така и от обучението на младия Чирак. Когато през една ясна сутрин той си тръгна, Дъглас искрено съжаляваше. Торнууд го покани да му гостува на остров Уейнис, който се намираше далече на юг зад обраслите и опасни хълмове на Лесън. Флеърмън обеща, че някой ден, когато уроците му приключат, ще го пусне да отиде до морето.
Изминаха няколко дни, докато Дъглас най-сетне намери подходящо време, за да зададе въпрос, който отдавна го измъчваше.
— Магистре! — започна той, усвоявайки обръщението на Торнууд. — Винаги съм разбирал Вашата позиция да не се месите в политиката. Вие отказахте да посетите Херцог Юнисед, когато това можеше да възпре неговите завоевателни амбиции. Доколкото си спомням, само го предупредихте да внимава, а по отношение на Торнууд бяхте толкова полезен в съветите и идеите си.
— Много просто, синко мой, харесвам Торнууд, който ще допринесе за едно много добро Херцогство, а ненавиждам Юнисед. И все пак, ако трябваше да съдействувам за неговото отстраняване, сигурен съм, че хората от Херцогството биха настояли да заема неговото място. Но не мисля, че магьосничеството има връзка с политиката. Вълшебниците не притежават качествата на добри владетели, а със своите действия водят всичко до лош край и още по-лошо — те вредят на поданиците си и техните занимания. Да, аз ще помогна на Торнууд, но без да направлявам и подтиквам действията му, зная докъде се простират границите ми. И ти, Дъглас Брайтглед, би трябвало да достигнеш до същото заключение. Затова като наказание за следващия въпрос, ще отговоря с въпрос.
— Мисля, че се досещам за отговора — запротестира Дъглас, — но бих искал да го чуя лично от Вас.
— Да се върнем към алегориите, момко. Сега ще те запозная с флората и фауната на Лендсенд.
Докато момчето притича да вземе нужния том, вълшебникът седна на пейката до голямата камина и промърмори:
— Приемай по-спокойно времената, стари човече. Нещата могат да почакат още малко.
Не всеки от посетителите на Хълма на Вълшебника, пристигнал в следобедната златна светлина, бе посрещан гостоприемно и можеше да слуша дългите приказки.
В една чиста и студена полунощ, когато снегът се сипеше в началото на зимата, Дъглас се събуди от почукване по прозорците на спалнята му, което наподобяваше превъртане на ключ в ключалката.
Той бързо объркан скочи от леглото, взря се напрегнато и попита:
— Кой е?
Звукът престана, после отново продължи, но този път зловещо приличаше на костелива ръка на скелет, почукваща по ковчег.
— Перт, Парти, извикайте Господаря! — обърна се момчето към двете котки и те с бързи скокове се промъкнаха през полуотворената врата. Дъглас се доближи до прозоречните рамки и усети някакво студено течение, което се движеше безшумно също като изчезналите котки. В стаята цареше непрогледен мрак, тъмнината се допълваше от черната безлунна нощ. Дъглас чувствуваше присъствието на някакво същество откъм външната страна на прозореца.
Чукането постепенно се усили.
— Ти ли си, Бухале? — попита той.
— Не е бухал — отвърна тих шептящ глас, идващ от долната част на прозореца. — Моля те, пусни ме, нося спешно съобщение за Флеърмън Флоуърстолк. Няма да ти навредя! Не се страхувай!
Името на Вълшебника, произнесено от толкова странен глас, все пак възвърна куража на момъка. Той пристъпи напред и отвори тежките прозорци. Някакъв силен порив, като от вятър, го отблъсна назад, повдигна пижамата му над коленете преди още да успее да реагира и да я спусне до глезените си. Когато повдигна глава, прозорците вече бяха плътно затворени.
Очите му срещнаха много странен поглед. Пред него се извисяваше още по-странно същество с малки спираловидни светещи орбити, които се движеха напред-назад. Светлината им обхождаше миниатюрната спалня и изглеждаше, че фигурата се движи, извивайки се като дим. Притежаваше лицето на младо момиче с дълги прави, — сиви коси.
Шепнещият й, но все още ясен и отчетлив говор създаваше впечатлението за нещо ужасно — същият тон беше използувала извън прозореца. Все пак Дъглас се замисли, че му е прозвучал неестествено, защото духът е бил уплашен. Тази мисъл някак си му даде смелост да погледне странния посетител.