— Не забравяй името, с което можеш да ме повикаш! — обърна се тя към Дъглас. — Аз непременно ще го чуя, за да откликна на думите ти. Сбогом, Вълшебнико Флоуърстолк! Сбогом, Дъглас! Сбогом приятели! — обърна се тя към Синия Чайник, Печката, Свещниците, Котките и Бронзовия Бухал.
Тя пристъпи към кухненската камина и се смеси с искрящия синкав дим, който се виеше над въглените. И изчезна.
— Беше ни най-необикновеният посетител — прозя се момчето и се протегна.
— И донесе най-неприятното съобщение — произнесе глухо вълшебникът, очевидно все още развълнуван.
— Какво означава това?
— Сега трябва ли да ти обяснявам? Не, мисля, че не. Всичко с времето си, Дъглас, и всичко по реда си, макар че ти го направи — добави той, полагайки ръка върху рамото на момчето. — Много добре, много добре наистина! Много други биха се ужасили от подобно нощно привидение.
— Бухалът ми беше говорил за подобни същества, както и за феите, джуджетата, браунитата, елфите и други подобни създания.
— Би трябвало да отбележа, че твоето обучение върви много задоволително. Когато му дойде времето, ще ти обясня и за някои други неща по света, за да можеш да ги разбереш и да ми бъдеш в помощ. Това е възможно само при успешно овладяване на нашата професия. Между другото, много от тези неща са тайни, с които се занимавам поне засега. Те са по-страшни дори и от тези, за които говорехме, бих казал твърде сурови и засягат Херцог Юнисед.
Дъглас кимна в знак на съгласие и кимването се превърна в прозявка, а Флеърмън с втренчен поглед протегна ръце.
— Ключовата дума за добрия Чирак е „търпение“. Да, да…, би било добре да поспим малко преди разсъмване. Тази сутрин уроците започват отначало и аз ще те упражнявам, разказвайки за всички тези неземни и безсмъртни същества, за които Бухалът сладко ти е разказвал. Възможно е да научиш и нещо ново, за което и птицата не е чувала. Хайде да тръгваме нагоре!
И той изпрати своя чирак отново в леглото. Когато Дъглас се отправи към стаята си, бе сигурен, че светлината, която се процеждаше под прага на вратата на Вълшебника, блестеше по-ярко от когато и да било.
Третият посетител също пристигна по различен начин.
Зимата донесе първия сняг месец след появяването и изчезването на Дека Привидението през комина. На сутринта Хълмът на Вълшебника се бе превърнал в пухеста бяла пелена, изваяна с нежни, извити и причудливи фигури, които можеха да се оприличат на различни предмети, свързани с домакинството или с ябълковите дървета на Безценния, растящи около Кривия Поток.
Самият Поток бе изчезнал под тънкия слой кристален лед и беше покрит със снежно одеяло, но дори и в този студен сезон се долавяше неуморното му шумолене.
Утрото бе свежо и чисто, безоблачно и напълно тихо, така че Дъглас нахрани кравите и имаше възможността да чуе от цели петнайсет мили звукът от преживяната храна, издаван от „дамите“. Докато им подменяше сламата, момчето винаги се отнасяше нежно към тях, даже когато те спяха или ги доеше. При тази последна дейност, докато повдигаше рамене и студени ръце, той дочу първото от многобройните тъпи шъткания-пукания. Една от кравите му направи път и момчето изнесе от обора две ведра с прясно мляко. Навън се засмя и изпуфка облачно бяла пара към синьото небе над хълма.
— Можеш ли да ги духаш във форма на пръстен? — запита дрезгав плътен глас.
Внезапно изненадан, Дъглас се спря, като почти щеше да разлее млякото. Сред прозрачно-белия, осветен от слънцето двор не виждаше никого.
— Кой е там?
— Просто старият Брайърмот, пристигнал от Коро Кед — беше отговорът. — Този, който се наричаше Смразяващия, Снежната Шия, Синия Пръст и Есенния посетител. Можеш ли да направиш пръстенчета от пара?
— Аз съм Дъглас Брайтглед, чиракът на магьосника Флеърмън Флоуърстолк и никога не съм опитвал — бързо отвърна момчето. — А ти можеш ли?
— Излишен въпрос — измърмори гласът.
На фона на купчината сняг, който се виждаше под кухненските стрехи, се появи червен нос, две светещи сиви очи и чифт посинели от студ ръце. Картината се допълни от малък човек — не толкова висок, колкото набит, в сравнение с Дъглас, който пристъпи напред и очисти ботушите си от полепналия сняг. Облизвайки устните си, той продължително изпуфка няколко безупречни кръгчета. Те полетяха към момчето, минаха през двора и се сляха със скитащия бриз, който бавно пълзеше край ъгъла на къщата.
— Чудесно! — възкликна Чиракът на Вълшебника, остави кофите на земята, сви устни по същия начин и започна да имитира триковете на джуджето. Но въпреки положените усилия, издухваше облачета, без да успее да направи кръгчета. Джуджето весело се засмя и произнесе три огромни почти едно в друго кръгчета.