Той се придвижи напред, за да определи източника на огъня и най-вече мирисът на изгоряло дърво и тръгна в противна на вятъра посока. Изкачвайки леко възвишението и поглеждайки надолу, момчето забеляза, че не само целият северен склон на следващата долина е обхванат от пламъци, но че огънят е достигнал и най-високите части на овчарниците, разположени на срещуположната страна. От там долитаха звуци на откъслечен кучешки лай и плач на дете. Наоколо не се виждаше жива душа — никой, способен да помогне.
Дъглас бързо се спусна към къщата между овчарите, като трескаво напрягаше ума си, за да си спомни правилните думи и заклинания. Дотича до една от кошарите и я намери празна, очевидно овчарите бяха извели стадото на паша. Той хукна към къщата, с надеждата да намери незасегнат от огъня вход. Вече всичко в нея гореше, дори и прозорците. Втурвайки се към най-далечния ъгъл, момчето отстъпи пред струята пламък, която му опърли веждите и обгори ризата му.
Това беше неговият нов приятел — Огъня, който изглеждаше абсолютно полудял!
Само за секунди, той почти се паникьоса…
— А сега, храбри Чирако на Вълшебник?! — започна високо да говори на себе си. — Каква е ползата от тебе? За първи път се срещаш лице в лице с огъня и бягаш да се криеш! А толкова се гордееше, че можеш да отместиш свещ на десет фута или да превърнеш светлината в пламък! И искаш да си достоен Възпитаник на Огъня, да контролираш Великите Огньове? Срамота!
Дъглас се изправи, събра ума и силите си и изскочи зад сградата. Разпери високо ръце с магьосническа сила и изкрещя срещу силния пукот научената дума, за да привлече вниманието на Огъня…
— Тиииъууу! — прозвуча тя и на момчето му се стори странна, като бушуваща срещу див огън буря. — Тиииъууу! — извика отново и огънят неочаквано избухна нависоко, после започна да намалява и да затихва.
В по-ниската част пламъците все още тлееха, размахвайки огнени езици, сякаш разгневени от простосмъртния, който беше прекъснал дивия им лудешки танц, минути преди да започне истинската трагедия. Огънят, както веднъж се бе изразил Флеърмън, обича да е мелодраматичен и няма съвест. И той го посъветва да бъде много внимателен с него.
Тези мисли минаваха през съзнанието на Дъглас и изглеждаше, че Огънят се колебае, увеличавайки отново горещите си пламъци, което му се струваше неразбираемо.
Момчето вдигна дясната си ръка и заговори възможно най-твърдо:
— Назад! Назад и надолу! Върни се оттам, откъдето си дошъл без да правиш повече разрушения! В името на Хоршоу Уошоу, както и на Ужасната Буря, които могат да залеят всичко, аз те командвам и ти заповядвам да престанеш!
Твърде слабо, но недостатъчно ясно, пламъците отговориха:
— Кой смее? Кой се осмелява? Кой дрънка и ме натиска, за да ме спре по любимата жива пътека на изгарянето? Кой е и как се осмелява, ссс, говорѝ, преди да съм те унищожил, и аз, ссс, ще го направя, ще го направя, ще го направя!
Дъглас решително застана пред него и заговори достатъчно високо, за да бъде чут:
— Аз съм Огнен Майстор, Чирак на Флеърмън, Възпитаник на Огъня. Аз, Дъглас Брайтглед, ти казвам да се върнеш, откъдето си дошъл и да се снижиш, безскрупулни Огньо. Върни се на собственото си място и изчакай хората да те призоват. Тази територия е под мой контрол и казаното се отнася до тебе!
Докато говореше, момчето широко размаха ръце и жестикулираше повелително, то повече не се чувствуваше в глупаво положение, като през часовете свиване на рамене пред Флеърмън. Изведнъж саждите и почернялата земя под краката му се намокриха от Дъждец. Откъм Морето се почувствува полъха на влажен вятър.
— Дъглассс, Дъглассс! — изви от болка и ужас Огъня. — Аз съм твой слуга, а не враг, ссспаси ме! Майсссторе на Огъня, ссспри дъжда и аз ще изчезна, откъдето дойдох. Дъгласссссс — ссс — сс — с —…
След миг, червеният огнен пламък изчезна и на негово място остана тлеещ дим. Дъглас изчака, докато и последните следи от него изчезнаха. Дъждът отново започна да вали — меко, но все по-силно, като че ли искаше да измие саждите, чернилката и пепелта.
Чиракът известно време замаяно наблюдаваше гледката, после се обърна към вратата на постройката и забеляза Бронзовия Бухал, който тракаше с крилата си в недоумение.
— Намирах се на другия край на Долината, когато забелязах дима — каза той. — Виждам, че си се справил със ситуацията.
— Беше твърде опасно и близко — толкова близко! За няколко минути можех да не успея — отвърна Дъглас и разтърси глава. Краката му едва го държаха.
Той махна резето и влезе в къщата. Едва не беше погълнат от голямо овчарско куче с черна козина и огромен изплезен език. Около четири годишно, хубаво момиченце притича към него и хълцайки се вкопчи в колената му, с тревога, смесена с облекчение. Дъглас нежно я прегърна, поглади косицата й и след като се успокои, тя му разказа как майка й слязла към Долината, за да занесе обеда на баща й и неговите братя, поели на паша със стадата.