— Ще отида да ги предупредя — рече Бронзовият Бухал и отлетя през вратата, отправяйки се на изток.
Дъглас взе момиченцето, което се нарече Принсцила и заедно с нейното куче им показа докъде бе стигнал огънят. Когато след един час семейството й се върна, хълцането й беше спряло напълно.
Те завариха момчето седнало на голямата пейка пред входната врата, заедно с кучето свито в краката му, което ги погледна гордо, сякаш то бе спасило всички от бедата. Принсцила седеше в скута на Дъглас и вече за трети път слушаше историята на ужасния пожар.
Но Чиракът, разбира се, беше задължен още веднъж да разкаже за случилото се, без да преувеличава и трябваше да посрещне благодарността на родителите, които настояваха да дадат обед в негова чест и по този начин отново да му благодарят, че е спасил дъщеря им и домакинството.
Те разсъждаваха за причините за пожара, но не можеха да достигнат до определен извод. Дъглас прекара останалите часове от деня в размисъл, опитвайки се да установи как точно е станало всичко, но не намери очевидна причина, която да бъде разбрана. Може да е било горещо, но денят е бил хубав и чист.
— Отсега нататък винаги ще я вземаме с нас, когато напускаме къщата — обеща бащата на Принсцила. — Толкова много неща могат да се случат на едно малко дете, дори в присъствието на старо куче.
При мисълта, че ще бъде заедно с майка си по хълмовете, Принсцила нададе радостен вик. В крайна сметка дори и когато не си заобиколен от огън, е опасно да бъдеш сам.
С настъпването на тъмнината Дъглас и Бухалът напуснаха къщата, давайки обещанието, че следващия път ще донесат чувал вълна, за да бъде превърнат в топли пуловери за Вълшебника и неговия Чирак, а ако нещо останеше — за няколко чифта вълнени чорапи.
Те се върнаха на Хълма на Вълшебника по време за лягане и завариха Флеърмън на любимото място на джуджето — до камината. Той подсмръкна към чирака си и каза:
— Не зная дали е по-добре да те изпратя в банята или да те накарам да седнеш и да ми разкажеш за всичките си приключения.
— Първо приключенията, разбира се — извика разположилият се на своята пръчка Бронзов Бухал.
— Изцяло не бих го нарекъл приключение — отвърна момчето. — И наистина се нуждая от баня.
— Искаш ли да отсъдя, дали е било такова или не? Обичам приключенските истории — извика Флеърмън и го бутна да седне на Големия стол, после махна на Синия Чайник да донесе допълнително чай. — Разкажи за всичко много подробно!
И така историята трябваше да бъде разказана още веднъж, въпреки че Дъглас бе уморен от повтарянето й. В края на разказа, неговият учител закима утвърдително и го похвали за добре свършената работа.
— Има някои неща, които биха могли да се направят според обстоятелствата. Базирайки се на нивото на обучението ти и придобитите знания, ти си направил най-подходящото. Някои биха постъпили по друг начин, но ти си Възпитаник на Огъня и правилно си осъзнал ситуацията, връщайки огнената мощ обратно и запазвайки контрола над нея. Знаеш, че съм човек на похвалите — добави той, — както и на порицанието, когато е необходимо. Но бих казал, че си се държал добре и си достоен за похвала. Въпреки че — подчерта Вълшебникът, след като Дъглас се изчерви от нескрито удоволствие, — ние двамата можем да използуваме няколко топли пуловера. Тежката и студена зима наближи.
Това се случи само няколко седмици, преди Дъглас да разбере истинското значение на казаните от него думи.
Глава пета
Зимата, която дойде, бе извънредно студена, безкрайно бурна, и ужасна за Хората и техните животни.
Кривият Поток замръзна до дъно. Стотици дървета измръзнаха. Зимните посеви измръзнаха в земята.
Навред из Херцогството хората гладуваха, макар че никой от тях не помнеше да е имало до този момент глад. Отчаяни хора напускаха фермите и къщите си и обикаляха из покритите след пътища да търсят къшей хляб, за да изхранят семействата си.
Някои отидоха към малките градчета като Трънкети и Пъртсайд, където намериха топъл подслон. Много от тях отидоха в Столицата, където нямаха друг избор освен да се запишат в Армията на Херцог Юнисед — или да умрат от глад, защото в Столицата нямаше нито благотворителност, нито утеха, нито работа, нито храна.
Поне в Армията им даваха по едно мръсно одеяло срещу ужасния студ и ги подслоняваха от щипещия вятър в набързо построени казарми или в домовете на тероризираните граждани. Получаваха по едно ядене на ден и неофициалното одобрение за всеки грабеж или нападение, което извършваха за да се прехранят или облекат по-добре.