— Когато напусна Гимназията за Магьосници този път, обаче, ще се откажа от тази си работа и никога вече няма да шпионирам приятелите — да, приятелите си — и съседите си. Ето това е, Милорд Херцог!
Той извърна глава и церемониално се изплю в огнището.
Слушателите около Кримай аплодираха, като потупаха бившия шпионин по гърба и се смееха на думите му към омразния Херцог.
— По-добре ще е, ако повече не се виждаш и не говориш с Херцог Юнисед — предложи Магьосникът.
— Някой ден ще има въстание, и аз мисля, че Юнисед и неговите хора ще бъдат пометени — каза сериозно Кримай. — Омразата витае из въздуха.
— Ще мине поне година-две, докато това може да стане — размисли на глас Дъглас. — През идното лято реколтата ще бъде нищожна след такава тежка зима. Няма да има какво да се яде докато не се прибере лятната реколта.
— Хайде да погледнем сериозно на нещата, хора от Долината — каза Флеърмън. — Трябва да започнем да мислим за начини, по които бихме могли да работим заедно всички веднага щом успеем да съобщим навсякъде за това. Иначе Юнисед ни държи здраво в ръцете си.
— Долината има стоки и продукти, които може да изнася — отбеляза един от по-старите фермери. — И винаги сме го правили, повече или по-малко.
— Разбира се — съгласи се Магьосникът, — и имаме добри връзки с един моряк-търговец в Уейнес. Ако съберем един товар през лятото, и му го занесем, той ще го продаде от наше име срещу малка комисиона. Той се казва Торнууд — някои от вас може и да са го срещали.
— За всичко това ще имаме нужда от безопасни пътища — каза Дъглас, който до този момент бе запазил мълчание. — А по пътищата ще плъзнат мнозина гладни крадци, когато те се отворят. Ще ни трябва водач, който да знае преките пътеки, отбивките и задните входове, и който може да се придвижва тайно от място на място.
— И ти кой би предложил? — попита Магьосникът. В очите му блестеше весело пламъче.
— Ами Кримай, разбира се — отвърна Чиракът. — Та кой ли би могъл да се справи по-добре с тази работа?
Кримай възкликна:
— С най-голямо удоволствие! Ще ви се отплатя за добротата и доверието с добри дела, най-добрите, на които съм способен, дори с живота си, ако се наложи!
Това бе началото на нещо важно. Мъжете и жените от градовете и фермите в Долината започнаха отново да правят планове за бъдещето. Те започнаха да говорят с все по-голяма увереност за това какво и как ще трябва да бъде направено при настъпването на пролетта.
— Ако тя въобще дойде — промърмори Дъглас, уморен и леко обезкуражен, застанал на предните стъпала с вперен нагоре към звездите поглед.
— Пролетта ще долети — отвърна Бронзовият Бухал, като шумно махаше с криле. — Дори и Леденият Крал не може да я спре завинаги. Когато й дойде времето, пролетта ще победи. Голяма борба ни предстои, и Флеърмън ще бъде в нейния център, а също така и аз, и ти, млади Чирако.
— Ти по-добре знаеш, предполагам — отвърна младежът. — Разкажи ми нещо за този Леден Крал. Флеърмън твърди, че той е причината за всичко това…
— Тихо, момче! В средата на зимата, особено на тази Убийствена Зима, не е време да се говори за такива неща. Почакай да сме пред огъня отново, поне! Уф! И човекът, който трябва да ти отговори на тези въпроси е Флеърмън Флоуърстолк, а не тази глупава стара бронзова птица. Хайде да се прибираме обратно вътре. Дори и аз замръзвам на този вятър!
Дъглас го последва вътре, затваряйки дебелата дъбова врата плътно зад гърба си. Трябваше да изчука един дълъг леден ръб от вътрешната страна на вратата, за да успее да я затвори напълно.
— Виждаш ли? — попита Бухалът. — Ледът пъпли към нас дори и тук, ако не взимаме мерки. Това не е случайно!
„Когато дойде пролетта“ стана най-често повтаряната и чуваната фраза из Долината, а впоследствие и в Трънкети.
Глава шеста
Дълбоко под своята ледена покривка Кривият Поток изведнъж си зачурулика нещо. Слънцето изведнъж освети бреговете му. Снегът бе намалял в полята, а отслабналите телета и още по-слабите овце нещастно риеха леда с копита, за да се опитат да намерят някоя хапка.
Вятърът бе намалял, и животораждащата вода се опитваше да се освободи от оковите на Убийствената зима, като се плъзгаше надолу по ясните, прозрачни шушулки и се събираше в малки вирчета, които се оттичаха по нищожни улеи, образувайки тънки струйки.
Като голите клони на бреза, струйките се събираха отново и отново, докато бяха широки колкото палеца на човек, а след това колкото ръката му, и накрая колкото бедрото му.