Дълбоко под коравата си ледена покривка Кривият Поток си пееше и знаеше, че той поне е победил Убийствената зима.
По-надолу по потока Фермерът Френстил, по-сив и по-слаб, отколкото в началото на зимата, се спря насред пътя си върху Моста за Трънкети и се загледа в леда под себе си.
Мрежа от пукнатини се появи по кристалната ледена повърхност. Един леден блок с огромни размери се счупи на две със силен пукот и ръбовете му се отъркаха един в друг със стържещ звук. Черни поточета стопена вода се понесоха през белия лед, който в продължение на месеци бе представлявал само плътна бяла покривка.
Фермерът се затича край перилата и слезе отстрани по мостчето до брега. Той внимателно излезе на леда. Коленичейки, той се загледа в едно място, от което вятърът бе отвял всичкия сняг. Въпреки студа той долепи ухо до студения лед и се заслуша. Той чу — пеенето на потока!
От пътя един глас го повика по име, и изправяйки се на колене, той видя към него да се приближава Мастър Дикси от града. Докато се изпразниха рафтовете и склада му посред зимата, Мастър Дикси бе собственикът на селската бакалница.
— Ей, Френсил, ти да не си полудял? Да не те е стегнала шапката най-сетне от тази Убийствена зима? Почакай! Аз ще сляза, за да ти помогна. Не мърдай, приятелю!
И той се затича по брега край моста и се смъкна на леда, като за малко не събори фермера.
— Какво си мислиш, че правиш, Френстил?
— Чуй!
Те клекнаха в средата на замръзналия поток с наострени уши.
— Отново тече! Кривият Поток се размразява!
Това бе първият истински признак, че Убийствената зима е към своя край.
Френстил се забърза към празната си кухня. Неговата трудолюбива жена бе умряла по време на най-тежките февруарски бури, и бе оставила след себе си един уморен и самотен старец. Сега обаче той отново почувства как в него се надига решителност. Той щеше да застрои всичко отново. И щеше да помогне на своите съседи отново да построят своите къщи и ферми, и да оправят живота си. Но първо имаше да направи едно важно пътуване и да потвърди един важен съюз.
Той хапна студено сирене без хляб в голямата празна кухня, където мнозина бяха намирали подслон и сигурност, топлина и нежни грижи по време на бурите. От плевните се носеше звукът на триони и чукове, и даже смях и веселие, защото той вече бе съобщил радостните новини на своите гости.
Той се навлече с кожуха от овча кожа, който му стигаше до коленете, и взе най-хубавото си седло от мястото му край кухненския огън. Като бивш Главен Коняр на стария Херцог, той не беше човекът, който би сложил ледено седло върху топъл кон, особено на такъв верен кон като Клопър, неговия стар жребец.
Френстил сковано отиде до конюшните, спирайки се край вратата на плевнята, за да поговори с Посумтейл. Едно време те бяха големи неприятели, толкова различни по темперамент и възгледи. Но сега бяха по-близки от повечето братя поради споделените мъки и несгоди. Посумтейл също бе загубил жена си през тази зима… както и умния си млад син, който бе играл с Духовете по време на Партито на Дъглас през март миналата година.
— Отивам до Гимназията, за да им кажа за Потока — каза Френстил.
— Ще мине още време, преди пролетта да дойде наистина — предупреди го Посумтейл. — Все още може да има бури.
— Разбира се, но това е знак, че можем да започнем да строим отново и да се готвим за сеитба. Ще ни трябва всеки удобен момент от тук насетне, за да се опитаме да направим живота си такъв, какъвто беше преди, Посумтейл. Магьосникът не е фермер и ще има нужда от разумни съвети за това какво да прави и какво да не прави.
Посумтейл както обикновено не отвърна веднага.
— Искаш ли да дойда с теб? Не е хубаво човек да язди сам тия дни.
Френстил помисли, след което отвърна:
— Прав си, както винаги, Посумтейл. Вземи си едно топло седло от кухнята за Дейзи. Аз ще те чакам в конюшната.
Те яздиха мълчаливо по Крайречния път към Гимназията. От най-ранните дни на Убийствената зима в Долината бяха тършували скитници и разбойници, хора подтикнати да напуснат собствените си домове от глад, скръб, страх или алчност.
— Техните трупове, замръзнали или умрели от глад, а в много случаи от грабеж и убийство, ще започнат да се показват край пътищата и по бреговете — каза кисело Френстил. — Мъртви хора и мъртви животни ще мърсят земите и пътищата ни… ето още нещо, с което ще трябва да се занимаем през следващите няколко седмици. Погребения веднага щом земята се размрази. Включително и за нашите бедни жени и за момчето ти, мир на праха им!
— Може би трябва да си помислим за кремация, поне на животните…