В един нов лагер на запад, построен в самото подножие на Вътрешната Стена, Юнисед и неговите генерали се подготвяха за нападението си над крепостта Тетгард. Разузнавачите бяха докладвали, че Улеят не е укрепен и не е добре охраняван — не бяха успели да се качат до горе и да преброят хайлендормските бойци там, но бяха наблюдавали движенията им.
Всичките тези данни караха стария пират Блейдър да се чувства несигурен, докато в Юнисед подклаждаха предчувствията за велика победа.
— Ще избягат от нас, скъпи ми Блейдър! — радваше се Юнисед, който не можеше да си намери място от възбуда. — Пийни си още един коняк.
Блейдър разклати рошавата си, немита и невчесана коса и отвърна:
— Да се надяваме, Ваше Височество.
И той вдигна дългия си меч и продължи да го остри. Блейдър можеше да забрави да се изкъпе или среши, но никога не забравяше да се погрижи за оръжията си. Юнисед се обърна към него от бъчонката с коняка и вдигна чаша.
— Да пием за нашата победа утре — каза той помпозно. — И за всички наши бъдещи победи!
— Да, Ваше Височество. По-добре ще е сега да поспим малко, Ваше Височество. Аз самият трябва да проверя стражата и да си легна също.
— Хайде, стига, Блейдър! Малко стар коняк само ще ти помогне да спиш по-добре — присмя се Херцогът. Блейдър обаче настоя на своето — той знаеше, че сутрешният махмурлук ще направи Юнисед още по-раздразнителен и склонен към прибързани необмислени решения.
Той въздъхна с облекчение, когато Херцогът сърдито запуши флакона с коняк и го подхвърли на своя виночерпец. Когато Генералът напускаше палатката, Херцогът вече се бе изпънал върху едно огромно пухено легло, което по време на поход бе носено на гръб от шестима здрави мъже.
Тет стоеше на един скалист нос и гледаше към огньовете в долината под себе си. Пламъците им затихваха, и разузнавачите на Юнисед се бяха оттеглили обратно в дерето. Хората на Тет, скрити в очакване на сутрешната атака, можеха да се отпуснат, да хапнат малко студена вечеря и да поспят.
— Трябва и аз да поспя — каза си той с прозявка.
Кримай се събуди около час след полунощ. Той се изправи от коравото си легло върху плоския скален връх на Кораба на Феите и погледна изпитателно към Морето на юг. Небето бе мастиленочерно. Никакви звезди не светеха през плътната облачна покривка. Морето бе също така черно, но по него на места избиваше по-светъл сивкав цвят, там където подводните скали достигаха близко до повърхността или вълните се разбиваха в брега. До наблюдателницата достигаше постоянен гръмотевичен тътен.
Една ниска звезда изглеждаше не на място и сякаш мигаше твърде дълго. Той внимателно наблюдаваше, когато пред очите му се случиха две неща: бавното мигане се превърна в постоянна светлина, и към първата звезда се присъедини втора, трета, а след това и четвърта, като, всичките първоначално мигаха бавно, а след това започнаха да светят с постоянен блясък ниско долу на хоризонта.
Капитанът на „Кларис“ му бе дал на заем един моряшки бинокъл, който той насочи към странните светлини. Трудно можеше да види нещо повече, отколкото можеше да види с просто око. Но и без да разбира много от Морските работи, той веднага осъзна, че това са мачтовите светлини на няколко кораба — на цяла флотилия, всъщност! Единствената флотилия, за която той знаеше, че е в тия води, бе тази на Уейнес под командването на Торнууд.
Той разтърси своя Моряк-помощник и те заедно се вгледаха в светлините. Морякът се съгласи — това бяха кораби, които току-що излизаха от Вечните Мъгли.
— Кога ще се доближат на разстояние, на което да може да се говори с тях? — попита бившият шпионин. — По изгрев слънце ли?
— Не, през най-тъмната част от нощта, точно преди изгрев, ако вятъра се запази такъв. Но ще трябва да останат на котва в морето, защото не знаят пътя през устието на фиорда. Само някой луд би се опитал да заходи към Тетгард през нощта.
— Може и така да е. Но ние няма да рискуваме. Ти сигнализирай на „Кларис“. Кажи й да дойде да ни прибере. Аз ще те последвам след като запаля сигналния огън, за да кажа на Торнууд да ни изчака. Хайде, бързо!
Морякът се затича към стълбата и се засили надолу. Кримай събра своята купа сено и наряза няколко съчки. Дълго руга мокрите прахан и огниво докато успя да изкара една искра и да я раздуха в малък огън, който допря до сухата слама.
— А сега, Торнууд, да видим дали старият Кримай може да следва дадените му указания.
Той поръси тлеещата слама с капки от някаква течност, шишенце, с която бе извадил от вътрешния си джоб.
Веднага, без всякаква магия, огънят лумна нагоре, ярък и горещ. Светлината му бе много по-силна от тази на обикновен огън. Той добави щипка белезникав прах и пламъците се промениха от жълти на ярко оранжеви. Това продължи близо минута, след което пламъците отново добиха естествения си цвят. Повтаряйки процедурата с поръсването още два пъти, той се опита да създаде последователност от цветове, която се надяваше, че корабите ще възприемат като жълто-червеното примигване на морски фар. Докато завърши цялата последователност огъня беше вече на изгасване.