Три месеца по-късно бе произведен в лейтенант; след още пет месеца извоюва званието полковник, като осведоми херцога за кражбите, извършвани от собствените си началници.
Посред Убийствената зима откри таен склад на храна и напитки, скътани от бащата на бившата си любовница, и го обеси без съд.
Накратко казано, новият полковник се показа тъй полезен, тъй находчив, тъй бързо схвана изключителността на Юниседовото водачество, че много преди похода към Хайлендорм беше произведен в генералско звание. Макар по-млад от другите двама генерали, неговият глас имаше най-голяма тежест във военния съвет. Двамината го мразеха и в червата — от късо подрязаната черна коса до дълго подрязаните черни нокти на краката. Но те с голямо удоволствие му отстъпваха всички заслуги — и упреци — за действителното ръководство на битката.
Блейдър вече бе научил най-важната част от работата си: да не остава в близост до стрелянето, пронизването, сеченето, мушкането, кълцането — и умирането! — на битката, за да не застрашава ценната си кожа. Щом битката започнеше, той рядко се отдалечаваше от херцога.
Освен това, както преди няколко седмици Флеърмън бе забелязал, беше злобен, жесток, лукав, подъл лъжец.
— Ваше Величие, — обърна се той към херцога, — доколкото всичките Ви войски са тук, мога да рапортувам, че всичко е готово за нашето настъпление в Улея и над Стената, за да атакуваме крепостта на Тетгард.
— Да не предлагате — намеси се генерал Сморгър — да започнем атаката, въпреки че кавалерията от ариергарда точно сега е в лагера?
— Генерали, генерали, — извика Юнисед, като заразмахва ръце, за да ги накара да млъкнат. Той току-що бе избърсал следите от закуската си с гореща парфюмирана кърпа. — Моля ви, нека генерал Блейдър да се изкаже. Но да призная, генерале, аз също съм заинтригуван. Наистина ли предлагате да… ъ-ъ, да започнем… незабавно?
— Само ако Ваша Светлост одобри, разбира се — отговори скромно Блейдър. — Ами, да, това е същината на плана ми. Ние вярваме, че ако бъдат атакувани енергично, прехвалените хайлендормци ще се отдръпнат чак до Тетгардските си укрепления. А що се отнася до конните отряди… за какво са ни коне при изкачването по Улея?
— Много добре, генерале. Нека битката започне! Обаче — добави той, когато всички вече се бяха обърнали да си ходят, — искам да задържите нещата достатъчно, за да мога да пояздя малко и да взема една съвсем мъничка баня…
Горе, на Улея, Тет дъвчеше студено пилешко бутче и отпиваше от един рог сутрешния си ейл. Той видя как първите Юниседови отряди се строиха в редица пред лагера си в долината.
— Е, няма повече да чакат — рече на офицерите, които дремеха на сутрешното слънце между скалите. — Ще тръгват нагоре!
След миг всички бяха на крак и посягаха към оръжията и оставените настрана през нощта части от броните.
— Не препирайте, няма нужда — каза вождът им. — Както се влачат, ще им трябва поне час, докато се съберат и тръгнат. Пийнете по един бокал от този хубав ейл. За хората зимата беше много тежка, но за ейла изглежда е била добра.
Самите войници също очакваха някои да бъдат убити, а други осакатени, ала туй, както храбро бе заявил от позицията си най-отзад оплешивяващият генерал-интендант, си беше част от войната. Войската имаше за какво друго да мисли освен за лошата храна, усилните походи и кожените камшици на старшините.
Всъщност армията на херцога беше в добро настроение и пееше маршови песни, докато завиваше от трибуната, където херцогът приемаше парада, към самия Улей.
Офицерите чевръсто отдаваха чест и караха хората си многократно да викат ура, когато минаваха край нея.
Една армия пътува на стомаха си, помисли Блейдър и се зачуди защо никой по-рано не бе забелязал това. Тази тук от началото на кампанията нощуваше при по-добри условия и бе по-добре хранена, отколкото при ученията по време на Убийствената зима.
Войниците вървяха с приветствия на устата, щастливи ако не от друго, поне от това, че дните на дългите походи и студените нощи, през които спяха на земята, най-после бяха на свършване.
Челните войски започнаха изкачването. Както Тет бе предрекъл, им трябваше един час да достигнат близо до най-високата точка на прохода. Тези, които не бяха оглушали от собственото си хрипкаво дишане и пъшкане — защото последната третина от пътя трябваше да се катерят педя по педя — доловиха странен нов звук.