Глава единадесета
Беше нощ — няколко дни след Битката в Улея, при все че за нея в Долината още не знаеха. Бронзовият Бухал бе кацнал на задния лък на седлото, запълнено от добре закръгления нявга задник на фермера Посумтейл, понастоящем капитан от Патрула на Долината. Човекът и Бухалът плямпаха приятелски, докато Патрулът яздеше в източния край на Долината.
— Далече ли сме от Морето? — попита един млад конник. — Никогиш не съм виждал океана.
През пролетта един от патрулиращите беше ходил с Кримай до Уейнес и сега се опита да му опише Морето. Той даже дръзна да предположи, че най-близкият морски бряг е вероятно на двайсетина мили от тях.
— Бая път, макар че точно сега бих се заклел, че съм помирисал Морето — рече друг патрул. — Ето! Пак го усетих при този полъх. Подуши ли го?
И шестимата конници се изправиха в седлата си и навириха носове, за да подушат лекия бриз, който повяваше от изток.
— Аз мисля — рече Посумтейл след миг, — мисля… че помирисах нещо особено. Това дето го помирисах, Морето ли беше?
— Внимавай, капитане — разсмя се едно войниче. — Във Фаранго казват, че за да станеш моряк, е достатъчно да помиришеш Морето.
— Дрън-дрън ярина — подигра му се фермерът. Всички се изхилиха, като си представиха Посумтейл на някой кораб. — Аз съм човек на угарта и обора. Морето не е за мен!
— Все пак туй, което и аз подушвам, е морето — заяви Бронзовият Бухал. — И повярвайте ми, че това е крайно необичайно, защото съм на ти с ветровете и знам, че над Височините рядко минава и намек за морски бриз. Там, на изток, нещо е станало.
След няколко минути конниците стигнаха до източния край на маршрута си и обърнаха към дома. Морето все още се чувствуваше във въздуха, когато Бронзовият Бухал разпери криле и тихо се издигна към лунния полумесец.
— Какво ли целеше с всичките тия приказки за Морето? — запита учудено Посумтейл. Всички бяха приели за другар магическата метална птица и я уважаваха заради мъдростта и способността да вижда в мрака. Но птицата, натъртваха те, „не бе родена от яйце“ като всички домашни птици, които познаваха. Въпреки вярата им във Флеърмън имаше някои тайни, в които не смееха да надникват твърде много.
Бронзовият Бухал се заиздига все по-високо и по-високо, докато Височините, които разделяха Морето и Долината, не се простряха под него на слабата светлина на новата луна. Той тихо описваше напред-назад широки, спокойни кръгове, като проверяваше възходящите по скалите течения на океанския вятър и неизменно гледаше надолу и към Морето.
Той видя как три проблясващи бели точки се носят по вятъра към насечената земя в бърз, целенасочен прав полет. Бронзовият Бухал изчака търпеливо те да се обърнат и да размахат дългите си грациозни бели криле, за да наберат височина и да минат над скалите, и после се плъзна по въздушния склон към тях. Можеше да са пратеници, а можеше и да са шпиони.
— Морски чайки — рече си. — Нощен полет на чайки от североизток. Е, скоро ще разберем…
Той направи бърз, безшумен кръг почти над птиците, които сега възлизаха над главното било на Височините. Пикиране, застрашително бухане и той ги връхлетя. Трябваше или да обърнат срещу бриза, или да се спуснат към скалите под тях. Най-голямата чайка, чисто бяла с изключение на един чер диамант на гърдите и черни върхове на крилете, почти не се колеба. Безопасността бе долу — в открити води, където само морските птици могат да кацат. И въпреки това чайката пикира към скалите с надежда да стигне до земята навреме, за да организира тройката си за отбрана.
Бухалът кръжеше безмълвно, докато водачът на чайките не заповяда на двамата си другари да застанат гръб в гръб с него, обърнати навън, с разтворени остри човки, и да се приготвят да посрещнат атаката. Със силен мах на металните си криле и тракайки като камбана с човка, Бронзовият Бухал почти спря в кръженето си над трите. Той викна заповеднически:
— Кои сте вие, Морски птици, и защо летите в тази посока през нощта? Отговаряйте честно, защото аз съм поставен да браня този бряг и Долината отвъд Височините.
— Кацни, за да можем по-лесно да приказваме — рече лукаво водачът. — Кажи ни какви са ти пълномощията и ние ще ти кажем каква е нашата мисия.
Бухалът внезапно се озова на земята срещу тях.
— Сухоземен глупак — изкряка Бялата Чайка. — Сега си наш!
И водачът скочи напред, като протегна клюн, за да нанесе първия удар във вражата гръд.
— Хо, хо, я по-кротко — извика с помирителен тон Бронзовият Бухал. — Хайде, спри…
Твърдият клюн на Чайката удари в гръдта му и Бухалът зазвъня като камбана. Вложената в атаката срещу неуязвимия бронз сила запокити Чайката на земята, зашемети я и я остави на милостта на противника.