Та нашите кораби имаха вятър, а Блейдър трябваше да сложи гребла и да накара своите пехотинци да опъват. Страхотна гледка! Предполагаме, че и без противниковите флотилии Блейдър щеше да изгуби половината си кораби върху скалите — просто докато се опитва да стигне входа на крепостта.
И тогава уейнесци и сърцатите рибари на Тет се спуснаха връз тях като акули и още при първия сблъсък потопиха два товарни кораба. Другите подвиха опашка и отплаваха по вятъра, без изобщо да спрат в залива Уестфи. Десетте кораба, които останаха, започнаха къса и яростна битка. Проля се и кръв, повечето на Юниседовите хора.
Пелансовият „Кларис“ приближи флагманския кораб и го взе на абордаж. Пеланс бе ранен и Кримай стоя над него с двуострия си меч, докато не го отнесоха обратно на борда на „Кларис“. Беше аха-аха, както казват моряците, но смелата атака даде време на „Дар“ да доплава от другата страна и също да направи абордаж.
Достатъчни бяха пет минути режи, коли, мушкай и Юниседовите пехотинци и екипажът хвърлиха оръжието и свалиха флага. Лъжехерцогът даже не беше там! Аз видях как Блейдър, комодорът му, избяга с китоловна лодка в последния момент, като изостави хората си. Опитах да предупредя Торнууд, но докато се промъкна до него, Блейдър беше изчезнал към залива Уестфи.
Щом свалиха знамето, всички останали също се предадоха. Близо петстотин човека бяха пленени живи. Три пъти по толкоз отидоха да нахранят акулите. Сега няколко дни Морето ще е мръсно!
Тет каза, че когато пристигнала вестта за поражението на Блейдър, Юнисед заповядал на остатъка от армията си да прибере палатката му и се върнал до Фрег — предполагам с надеждата, че там ще завари корабите си. Точно тогаз обаче хайлендормците атакували откъм Улея и насекли остатъка от армията на парчета.
До вечерта всичко свърши. На сутринта Тет, който си мислеше, че е пленил херцога-узурпатор, откри, че човекът, дето го бяха заловили в палатката на Юнисед и в юниседовите дрехи, въобще не е херцогът, а един от генералите му. За него последно чух, че Тет го сложил да работи на бунището на крепостта.
— Ами лъжехерцогът? — попита Флеърмън.
— А, Юнисед избяга на север, в Пущинака. Може би щеше да направи по-добре, ако се бе предал. Пущинакът е гол, безводен, грапав като акулова кожа и е смърт за пътешествениците.
— Подозирам — поклати глава Флеърмън, — че Юнисед добре знае какво прави. С малко помощ от страна на неговия зъл господар той може да се добере през лошите земи, които са в посока север към изток, до Вечния лед.
Водачът на Чайките кимна на свой ред и отпи още чай.
— Не остана вече много за разправяне. По-голямата част от армията падна в плен или бе избита. Хайлендормците са по петите на неколцината, които се изхитриха да избягат през Външния пръстен в Пясъчната земя, а Прашните дяволи пък преследват ония, дето офейкаха към Дуелмленд. Те трябва да са големи късметлии, ако ги пленят Джуджетата! Що се отнася до останалите, чух, че между Хайлендорм и Столицата не е останала никаква храна. Войниците на Юнисед са излапали всичко по пътя си на изток.
— Предупреди Френстил и Посумтейл — обърна се Флеърмън към Дъглас, — веднага, щом разсъмне. Опълчението трябва да се вдигне по тревога, за да излови дезертьорите, които стигнат до Долината.
Флеърмън се обърна към Керфю.
— А нашите приятели? Торнууд, Кримай — ранени ли са? Сигурен съм, че Тет би желал цялата работа да се свърши на сушата.
— Всички са живи и здрави! Торнууд вече го титулуват „херцоже“ — каза Керфю, — колкото и, както ми се струва, да прекалява със скромниченето си.
— Подозирам, че сега, след като Юнисед е прогонен или убит, ще склони — въздъхна вълшебникът.
Дъглас погледна внимателно Господаря на огъня и видя по дълбоко набразденото му лице смесица от триумф и тревога.
— Най-накрая спечелихме една битка. Знам, че това е първата и най-малката от нашите битки, но все пак я спечелихме. Това си има своите предимства, сир.
Флеърмън Господаря на огъня внезапно се усмихна и усмивката му просия като слънце след черна буря. Усмихна се, после стоя дълго време втренчен в една точка, поглаждайки брадата си. Накрая се засмя на собствената си разсеяност и благодари на водача на Чайките, като го потупа по крилото. С последната глътка чай трите Морски птици се измъкнаха от вратата, за да си намерят място за нощуване.