— Трябва да се приготвя за заминаване… — започна Флеърмън.
— Заминаване? — викна Дъглас. — Заминаване? Аз си мислех…
— Съжалявам, но ще те разочаровам, момчето ми. Фриджън се кани да действува. В Топлите моря, разбираш ли, където може най-много да навреди на света. Трябва да изпълня мисията си. Така че ще се стягам.
Изправи се и въпреки строгото му изражение, в очите му имаше възбуда, искра на предчувствие.
— И за теб също е време да тръгваш. Искам да идеш до Дуелмленд и пещерите на Брайърмот.
— Което — продължи, докато минаваше през хола и се качваше по стълбата, — е напълно подобаващо. Вече не си мой Чирак!
Дъглас зяпна към стълбата в пълно объркване и недоверчив потрес. Флеърмън Флоуърстолк се наведе от първата площадка и му се усмихна.
— Виждаш ли, за пътешествие е нужен Пътуващ магьосник.
— П-п-пътуващ магьосник? Аз! Но… но — задърдори объркано Дъглас. — Но аз не знам почти никакви магии! Как мога да бъда Пътуващ магьосник? Има още твърде, твърде много да се уча, Магистре!
— Не — твърдо рече Флеърмън. — Не, ти вече завърши или, ако ти харесва повече, си взе матурата. А колкото до магиите, знаеш повече, отколкото осъзнаваш. Повече, отколкото вярваш.
Дъглас гледаше подире му като вцепенен. После бавно се върна в кухнята и спря пред огнището на Джуджето. Синият Чайник се бе погрижил огънят да е готов за вечеря. Бухалът стоеше на облегалката на стола и тихо вчесваше перата си.
— Пътуващ магьосник — рече накрая сам на себе си. Вдигна дясната си ръка и посочи подредените дърва.
Незабавно върху предната цепеница блесна искра и нагоре се заизвива тънко пипалце син дим. После едно жълто пламъче весело зализа дървото. Борината се разгоря и камината потегли. От горящия чам право нагоре се издигна гъст дим, ароматен и бял, който изчезна, щом топлината се увеличи.
— Пътуващ магьосник! — каза бившият Чирак. — Синичък, постави хубавите чинии, че тая вечер ще празнуваме! Само ти и аз, и нашият Господар, котките и Бронзовия Бухал, и мисля да поканя Дека Привидението и Люляка, и Безценния… За да кажа сбогом на детството и ученическите дни… и още веднъж на Флеърмън.
Глава дванадесета
Болезнено слаб човек се влачеше болезнено по леден син коридор, осветен от студено синьо излъчване, идващо едновременно от всички страни. Той взе един остър завой и насреща му се изпречи висок, едър мъж. Двамата спряха, за да се изгледат подозрително.
Кльощавият трепереше от вечния студ. Носеше избледнели окъсани останки от панталони от копринен брокат и тънък син плащ, наметнат върху отворен до кръста кадифен жакет. Пръстите му бяха увити в парцали от старо одеяло, а през обувките му се виждаха пръстите на краката, придобили нездрав синьо-сив цвят.
По-младият беше облечен в топли вълнени и кожени дрехи. На главата си носеше подплатен с вълна и украсен с хермелинова опашка стоманен шлем. Обувките му бяха с дебели подметки и лъщяха от ваксата, която ги правеше водонепроницаеми.
— Блейдър? — проскимтя Юнисед, а гласът му бе тъничък и студен като тялото му. — Блейдър, намери ми топли дрехи. Или я по-добре смъкни тия неща, дето си ги навлякъл. Откакто дойдох тук, така премръзнах…
Блейдър, бившият генерал от армията на Херцогството, отметна назад рошавата си глава и жестоко се разсмя.
— Юни — изпъхтя той между неудържимия си кикот, — Юни…
— Аз съм твоят Херцог! — изпищя другият и размаха увитите си ръце. — Подчинявай ми се, защото може да ти коства живота!
— На теб ли, кльощаво невестулско недоносче? — вбеси се онзи и очите му станаха жестоки. — Ти вече не си Херцог на нищо, така че не се осмелявай да раздаваш заповеди и да се държиш така надменно. Не разбираш ли, че си загубил и Херцогството, и силата, и богатството си? Ти си нищо! Боклук! Мърша!
Лицето на Юнисед се сгърчи и треперенето му стана тъй сърцераздирателно, че дори загрубелият ексгенерал се трогна. В края на краищата тая трепереща развалина беше издигнала Блейдър до висок пост.
— Хайде, старче, нещата не са чак толкоз зле, нали? Ето, облечи това — и той даде на ридаещия мъж своя обточен с кожа плащ. — Какво ще кажеш? Ела да пийнеш нещо топло и да се сгрееш… дотолкова, доколкото е възможно на това място.
— Отидох да видя Фриджън — рече му Юнисед, когато приседнаха край малкия мангал с дървени въглища в жилището на Блейдър. — Той ме накара да го чакам! По-рано беше винаги „Юнисед, приятелю“ или „Ваша Светлост, опитайте сгряващия ликьор“. Сега ме накара да чакам цели три дни!
— Но накрая все пак го видяхте. Той наистина е много зает Крал.
— Да, за около две минути. Не, даже по-малко. Дори не ми благодари за това, което направих за него. Гледаше ме с тези ужасни, хладни очи и нито веднъж не се усмихна. Само ми изръмжа: „Юнисед, глупако тъп! Какво да те правя сега?“