Запокити катарамата в Морето и продължи по пътя си. Бронзовият Бухал често кацаше на рамото му и към пладне докладва, че бурята стихва, както бе предрекъл.
Глава тринадесета
Три нощи по-късно Дъглас продължаваше да следва назъбения, очукан от бури бряг. Той хвърли носната си кърпичка в една малка пещера — по-скоро нещо като скален навес, а не пещера, по средата на изпречилото се на пътя му било, и се скри, доколкото можа, от най-силните пориви на влажния вятър.
Вече му бе омръзнала неизменната скитническа диета от хляб и вода, въпреки че хлябът на феите бе вкусен и живителен. Порови в багажа си и най-отдолу откри принадлежностите си за риболов. Слезе до водата с надеждата, че ще хване нещо за вечеря въпреки дъжда, който все още валеше, макар и леко.
Стръвта пльосна в спокойните води отвъд надигащите се вълни и изчезна. Той започна да прибира малко по малко кордата.
Той хвърли така десетина пъти стръвта, а дъждът междувременно отново започна да се лее на потоци, съскайки като намокрен саламандър при сблъсъка си с вълните и покорявайки в крайна сметка крайбрежния им порив. Дъглас, напълно мокър и убеден, че Морските риби не кълват при бурно време, хвърли въдицата си за последен път.
Както често се случва при риболова, последното хвърляне закачи една голяма, розово-сребриста пъстърва, която младият мъж ловко извади на брега. Вече напълно мокър, той я изчисти, закачи я на част от кордата на въдицата си за да я носи по-лесно и щастливо се запъти към пещерата си.
Той беше много изненадан, когато видя, че пред палатката му гори весел и ярък огън.
— Бухале? — извика той, защото кой друг можеше да е запалил този лагерен огън? Отговор не последва и той остави пъстървата до огъня. Остана неподвижен за миг, опитвайки се да проникне в сенките с очи и с магическите си способности.
— Донесе ли ни вечеря? — попита един глас от дъното на малката пещера. Дъглас рязко се извърна с ръка на ножа си.
— Хайде, не бъди твърде прибързан, момко — каза гласът. — Нищо лошо няма да ти сторя. Аз съм само Моряк, когото морето е изхвърлило на негостоприемен бряг. Да, така е, а и съм мокър и гладен колкото теб.
Говорещият излезе иззад палатката и се приближи към огъня с миролюбиво протегнати напред ръце. Той беше на средна възраст и със среден ръст, с добре развити, едри мускулести ръце, ниско подстригана руса коса и бледи сини очи. Носеше панталоните и куртката на Моряк.
— Въпреки че аз няма как да знам дали ти си дружелюбно настроен — каза странникът, като се спря до огъня. — Не знам кой си ти и откъде идваш, обаче няма и да питам, освен ако сам не решиш да ми кажеш.
Пътуващият Магьосник дълго разглежда чужденеца, като напрягаше способностите си, опитвайки се да вникне в неговите намерения.
— Нямам нищо против. Казвам се Дъглас Брайтглед.
— От Перт, значи, така ли? Бил съм в този фиорд много пъти. Най-добрите корабостроители в целия Свят, бих казал аз.
— Какво правеше там? — попита Дъглас, който все още не беше сигурен какви са намеренията на чужденеца.
— Предимно доплувах и отплувах — отвърна той.
— Както и да е — каза Дъглас, — няма да е зле да знам името ти и откъде си.
— Когато, преди много години, за пръв път тръгнах по Море — започна странникът, — не представляваше никакъв особен проблем да назова името на мястото откъдето отплувах пред непознати, но времената тогава бяха по-прости и по-гостоприемни. Де да можех отново да ги видя тези времена! Вече отдавна се научих да не ръся имена пред непознати хора в усамотени кътчета, докато не съм видял и не съм чул, както казват старите моряци.
Той поседя мълчаливо за момент, сякаш се вслушваше в съскащия вой на вятъра и дъжда, който с падането на нощта изпълваше целия свят извън пещерата.
— От друга страна, обаче, ти си каза името и откъде си, така че и аз ще ти кажа истинското си име. Ще ти го кажа, въпреки че много пъти съм използвал фалшиви имена, защото съм се занимавал и със занаяти, в които е по-добре никой да не те нарича с истинското ти име. Аз съм Каспар Мерлин и съм от Уестонг в Дукството.
— Радвам се да се запозная с теб, Мастър Мерлин. Хайде да си разделим моята пъстърва над твоя огън — каза Пътуващият Магьосник вежливо.
Морякът заобиколи огнището и двамата си стиснаха ръцете, доволни, че са си намерили компания.
— Служил съм в много корабни кухни — каза Каспар, пресягайки се за рибата. — Въпреки че рибата не ми е любимото ядене — винаги бих предпочел парче телешко, ако имах избор — знам как да я приготвя така, че да не е особено лоша. Дай…
И той бързо изчисти рибата и я нагласи да се пече, нанизана на пресни зелени клонки върху жарта. Почти веднага, докато седяха край огъня и си приказваха, до обонянието им достигна една безкрайно апетитна миризма.