— Претърпял си корабокрушение?
— Не точно корабокрушение, по-скоро може да се каже, че бях изтласкан на брега.
— Избягал си от някой кораб? Да не беше кораб от Уейнес под командването на Торнууд?
— Не, разбира се! Не, разбира се. Пътувал съм в кораби от Уейнес и те винаги са били щастливи и много сплотени. Не, аз имах… това е дълга история.
— Имаме време — отбеляза Дъглас, обръщайки рибата на огъня.
— Да, започни от началото, Каспар — каза морякът. — Преди осем, а може би и девет години аз плувах на една бригантина към Чоин, там долу на югоизток. Никога не бях ходил там. Никога не бях срещал човек, който да е ходил, затова имах желание да отида и да видя къде е и какво представлява, нали разбираш. Какви странни истории мога да ти разкажа за тази империя! Чоин е… е, хайде, за това ще ти разправя по-късно…
— Трябваха ни почти два месеца, за да стигнем дотам, толкова бяха опаки ветровете. И ти ли си така учуден като този стар Моряк, момчето ми, разбирайки колко е голям, в крайна сметка, Светът?
Дъглас кимна с глава, осъзнавайки каква малка част от него е видял досега.
— Е, нашият капитан беше добър човек, от Уестонг, родното ми пристанище, та той се разболя и когато пристигнахме в Чоин го заведохме при един местен мистик, за го излекува. Той му излекува болежките и го запозна с чоинската мистика, така че накрая капитанът реши да продаде своя дял от бригантината „Сали“ (така се казваше тя) и да остане там до края на живота си.
— Нас това ни устройваше много добре, защото вече бяхме събрали такъв товар от слонова кост, коприна, благовония и най-хубавата хартия, която някога си виждал! Щяха добри пари да ни донесат тия неща вкъщи!
— Разбрахме се всички да делим по равно. Първият помощник-капитан — един човек на име Куиркъл, дано Морските Чудовища си играят с черепа му, на този гнусен калтак — събра най-много пари и ние го избрахме за капитан. Всички се включихме с каквито пари имахме, само за да докараме кораба натоварен обратно вкъщи. Аз имах един чорап спестявания и си купих дванайсет дяла. Първият помощник имаше сто дяла, но беше алчен за още. Само Морският Демон Гриндъл знае колко алчен беше той!
— На връщане имахме попътен вятър. Не ни липсваше вода или храна, защото чоинското месо ставаше по-сладко с всеки изминат ден, вместо да се развали като нашето. Опъвахме платната и повече от седмица не се налагаше да ги пипаме. Дни, разбираш ли, дни! Такъв късмет имахме.
Дъглас донесе своята кутийка със сол и те седнаха да ядат.
— Ха, че и готвачът даже намери една голяма, лъскава перла в някаква риба, която улови в открито море. Ха!
Той спря за секунда, за да хвърли няколко костици в огъня, след което продължи, като дъвчеше и говореше едновременно.
— Перла, голяма колкото… какво да кажа? Беше толкова широка — и той протегна ръка и показа с палец и показалец едно разстояние, което беше повече от два сантиметра. — Толкова голяма перла си струваше, даже и да не беше с подходящ цвят.
В този момент Дъглас наостри уши, въпреки че успя да скрие изненадата си.
— Толкова голяма! И какъв цвят беше тая перла, казваш?
— Сребърна, или сивкава, по-скоро. Като Морето при буря. Нежна като момински за… нежна като моминска буза. Никой от нас никога не беше виждал такава перла до този момент!
Те свършиха вечерята си набързо и подкладоха наново огъня срещу студа от мокрия вятър.
— Вече се виждаше Нос Суерм на югоизточното крайбрежие. Куиркъл — никога не можах да започна да го наричам „капитане“, никой не му викаше така — обяви „време за кръпки и поправки“, а това е празник на всеки кораб. „Време за кръпки и поправки“ казва той и ние налягахме наоколо и започнахме да си разправяме разни истории, говорехме си за вкъщи, потанцувахме малко. Някой отвори една бъчвичка от чоинската бренди фунга. Тъжно ми е да си призная, но до полунощ всички ние така се бяхме натряскали, че изпозаспахме като заклани.
— Още по-тъжно ми е да си призная, че не всички бяхме пияни. Четири от нашите другари не се бяха докосвали до брендито, така че когато утрото ни прободе очите, всички ние бяхме така овързани, че не можехме да мръднем и пръст. И устите ни даже бяха запушени.
— Нима! — извика Дъглас — Първият помощник-капитан ли?
— Да, момчето ми, и трима от неговите специални приятелчета, дано зелени Морски червеи да им изядат вътрешностите!… Защото струва ми се, че вече са мъртви. Този Куиркъл обърна „Сали“ встрани и я поведе по курс юг-югоизток в продължение на три седмици — направо в Топлите морета. А колкото до нас — някои умряха от горещото тропическо слънце, а другите се съгласиха да работят по кораба в замяна на лоша вода и още по-лоша храна. Беше истинска помия!