Споменът го накара да се изплюе в тъмнината вън от входа на пещерата.
— Тия пирати разбиха „Сали“ в един остър риф близо до един пуст остров. И досега не знам дали това беше в резултат на грешка или дали някой от нас, робите, не преряза въжета на кормилото в критичен момент.
— Е, господине, беше страхотен удар през нощта и от кораба се носеше такова скърцане и пъшкане, сякаш беше наистина жив. Аз се събудих с уста, пълна със солена вода, на пет метра дълбочина, до рифа. Как плувах! До този момент не бях и предполагал, че мога да плувам, но плувах, и точно когато си мислех, че дробовете ми със сигурност ще се пръснат, главата ми излезе над повърхността. Бях потънал със „Сали“, бях успял да мина през рифа и да изплувам вътре в лагуната! И при това аз бях единственият, който видя лагуната отвътре. Всички останали, и добри, и лоши, загинаха при корабокрушението.
— Е, трябва да си призная, че ми беше доста трудно там! Излязох на брега на този остров и навсякъде около себе си виждах палми, дюни и димящи вулкани, да, там на върха на острова, гъргорещи и хвърлящи настрани пламъци и облаци гаден дим! В първия момент реших, че само съм отложил умирачката и че е по-добре да побързам и да свърша и тая работа. Но не съм такъв човек, не, не съм!
— Намерих прясна вода, и ако само знаеш колко вкусна беше тя, по-вкусна от всякаква фунга, казвам ти. Успях да убия едно от дивите прасета на острова. Свинското, подхранвано с кокосови орехи, печено върху огън на пясъка, беше великолепно на вкус!
— Направих си нещо като сал от палмите, които бурята беше съборила и отидох да видя какво е останало от „Сали“. Тя беше там, разбира се, разхвърляна върху целия риф, който почти се подаваше над водата при отлив. Измъкнах бъчонки с фунга… но ги изхвърлих в лагуната и направих от тях сал, подобно на саловете, които правех като дете.
— Натоварих го с всякакви неща. Много малко храна, но подбрани чоински работи. Най-хубавото нещо намерих между два корала. Дърводелски Сандък, пълен с най-хубавите уестонгски инструменти — чукове, триони, бичкии, брадви, длета, рендета и какво ли не. Доплувах до брега с всичките корабни греди, които можах да намеря и които бяха достатъчно малки, за да мога сам да ги преместя…
— Накрая си построих малка платноходка, с една мачта и три платна, уестонгски. Беше здрава като банков сейф. След шест месеца я напълних с кокосови орехи, пушено свинско и шунка. Отплувах на северозапад, ориентирайки се по звездите…
Дъглас не можа да се въздържи и попита:
— Ами Перлата?
— К-как позна? — заекна Морякът. — Почти в последния ден — беше ужасно, нямам нищо против да си призная, че беше страхотно. Бях тръгнал да търся малко въже за платната и видях доста оплетено въже на около четири-пет метра дълбочина в кристалната вода. Водата там беше като син въздух, толкова беше чиста.
— Трябваше ми въже за основното въже на платната, най-дългото въже на един кораб, ако не се брои котвеното въже. Трябваше ми и беше пред мен, малко извън досега ми, а аз нямах нито кука, нито нищо. Нямаше какво друго да направя, освен да се гмурна, затова така и направих. Понякога ми се ще да бях останал на острова, вместо да се гмуркам.
Той се спря, поклати глава и си запали лулата.
— Хванах един край и го измъкнах на повърхността. Започнах да го навивам. Беше поне десетина метра, повече от достатъчно, но аз продължих да навивам още и още, защото въжетата никога не са излишни на един кораб, момчето ми. Малко по малко. Слънцето вече се бе спуснало до морето — денят клонеше към края си. Затова и не гледах надолу в блясъка му, когато стигнах до края на въжето. Кошмарен край!
— Ръцете ми се протегнаха — ето така, виждаш ли — и изведнъж, вместо около здраво ютено въже, пръстите ми се свиха около плъзгав, слузест кокал!
— Погледнах надолу и почти паднах във водата от ужас. Виждал бях много мъртъвци преди, но този накара стомаха ми да се обърне! Бях хванал за ръката един скелет, на който цялото месо беше изядено от рибите. Беше се заплел във въжето.
— Стегнах се малко като си казах, че това е мой морски другар, който заслужава по-добра участ от това да го хвърля обратно в морето без да го погледна дори. По скелета все още имаше останали парчета от дрехи и аз се опитах да позная кой може да е бил той, за да съобщя тъжната новина на вдовицата му в Уестонг, ако успея да се завърна там.
— Намерих една кожена торбичка около врата му, в която със сигурност се усещаше, че има нещо. И точно тогава познах чий е трупът и го хвърлих обратно на рибите с ругатня, която се срамувам да си припомня. Беше на този убиец Куиркъл! Той бе откраднал Перлата от мъртвия готвач! О, аз запазих проклетия камък, но хвърлих кокалите на Куиркъл обратно в Морето.