И с това той пожела лека нощ на птицата и се нагласи да спи. Керфю се отби да предаде на Каспар съобщението и нарежданията на Магьосника. Той и неговото семейство продължиха да следват похитителите на Флеърмън.
Когато се зазори, кормчията на китобойната лодчица на „Ледената принцеса“ се протегна, прозина се, и погледна назад. Странната лодка беше изчезнала. И в целия кръг на хоризонта около него само четири предмета нарушаваха водната монотонност.
Три от тях бяха големи бели чайки, които плуваха миролюбиво върху спокойните сутрешни води. Четвъртият беше висок, черен тримачтов кораб, който мрачно чакаше с прибрани платна. С едно чисто Моряшко чувство на успокоение кормчията събуди другаря си и се приготви да повика кораба и да акостира до него.
Любопитни лица изпълниха перилата докато Капитанът на име Фриби не ги разпрати по сутрешните им задачи. Висок, едър като канара мъж, с вид, който говореше за много тежки дни по суша и море, той посрещна Юнисед и Блейдър още на стълбичката.
— Качете затворника на борда и го затворете в ареста — разпореди се Блейдър. — Погрижете се да не го повредите прекалено много. Той ще бъде гост на Крал Фриджън. Да го пази тройна стража.
— Да, да — каза Фриби, който едва скриваше лошото си мнение за Блейдър.
— Да, да, сър! — извика Блейдър. — Аз трябва да бъда уважаван! Трябва ли да отрежа ухото ти за урок? Побързай, торба с боклуци такава!
— Да, да, сър! — повтори като ехо Капитанът. Той реши, че не си струва да се заяжда с човек, който, колкото и да е невероятно, може да е приближен на Фриджън.
Докато „Ледената принцеса“ грациозно се приготвяше за отплаване и платната й се надуваха от свежия утринен вятър, никой не обърна внимание на трите големи Чайки, които крещяха ругатни по екипажа. Когато корабният готвач изхвърли остатъците от закуската зад борда, те ги прегледаха с неудоволствие, но все пак си избраха храна измежду различните парчета и трохи.
До Вечния Лед имаше дълъг път и те щяха да се нуждаят от цялата си сила.
Три дни по-късно, след като се разделиха с Каспар Мерлин, Дъглас и Бухалът стигнаха до едно малко рибарско селце, закътано в малко заливче под голяма Морска скала.
— Е, поне сме извън Парч — зарадва се Бухалът.
— Морето е наблизо и предполагам, че риболовът е добър тук. Планината пречупва силата на северните ветрове и осигурява пристанище за техните лодки.
— Да, но чудя се, къде ли продават улова си? Освен ако не живеят само от риба и Водорасли.
В покрайнините двамата срещнаха една много стара баба, която седеше на припек върху една обърната лодка и кърпеше риболовна мрежа с голяма дървена игла. Първоначално Дъглас реши, че тя е сляпа или глуха, тъй като с нищо не издаваше, че ги е усетила да се приближават. Когато се спряха пред нея, тя изведнъж се усмихна, показвайки уста, пълна с много бели зъби.
— Добър ден, странници! Добре дошли във Феърстранд.
— Благодарим ти, бабо — отговори вежливо младият Магьосник. — Какво чудесно име за Крайбрежен град. Всички негови жители ли са така любезни като теб с чужденците, ако смея да попитам?
— Ами… повече или по-малко, да — отговори дамата с усмивка. — Рибарите често са доста груби и могат до ви посрещнат с юмрук по зъбите вместо с усмивка, но това не се случва често.
— Както виждаш, ние сме пътници, и се надяваме да намерим легло за нощта — каза Дъглас. — Ще бъдем ли добре приети във Феърстранд?
— Без съмнение! Но все пак е по-добре да питате нашия Кмет. Ще ви заведа при него.
Тя прибра своите такъми и позволи на Дъглас да й помогне да опъне мрежата върху една сушилня, след което бързо ги поведе към селцето по единствената му уличка, която следваше брега. Като ги видяха да идват заедно с нея множество деца, момичета и усмихнати дами наизлязоха от спретнатите си белосани каменни къщички, за да ги поздравят и да ги последват до центъра на селото.
Той представляваше нещо средно между плаж и калдъръм, заобиколен от три страни с най-големите къщи в селото, малка черква с квадратна кула, която служеше и за наблюдателница и една внушителна каменна сграда, която се оказа кметство и склад едновременно. Тук тяхната водачка ги представи на един възрастен господин с кожена престилка, който носеше тежък дървен чук с къса дръжка.
— Това тук е нашият Кмет — каза тя, като се поклони пред него, след което се поклони по същия старомоден начин и на Дъглас и Бухала. — Той е добър Кмет, но ужасен Моряк, което е и причината да не е в Морето, а тук при склада.
— Хайде, стига, Майко — каза човекът с усмивка.
— Той е мой син, и аз съм много горда с него въпреки всичко — каза старата дама. — Казва се Чарли Бекет, а аз съм Мириам Бекет.