След което тя отново се поклони и отстъпи назад, усмихвайки се и кършейки кокетно ръце. Чарли Бекет се разсмя на глас с отметната назад глава, като бършеше сълзите от очите си. Всички, включително и двамата пътници, се включиха в дружния смях.
— Добре дошли! Добре дошли! — извика Кметът, когато можеше отново да говори. — Трябва да ми простите, че така се разсмях, но майка ми е моята радост и утеха. И тя е права! Аз съм Кмет на Феърстранд, защото никога не можах да се преборя с Морската Болест! Затова добрите хора тук ме направиха Кмет и Преброител на Бъчвите.
Дъглас побърза да представи себе си и Бронзовия Бухал преди кмета да започне отново да се смее, и попита:
— Бъчви ли? Бъчви с какво?
— Жив и здрав да си момко — намеси се Мириам, която не можеше да не участва във всеки разговор, — бъчви със солена риба, разбира се. Мъжете ги хващат в мрежи. Ние жените се грижим за Солниците, за да добием хубава, вкусна Морска сол в която да ги консервираме, а моят син, Кметът, подрежда рибата и солта в бъчвите.
— След което слагаме бъчвите в нашите лодки и ги носим на клиентите си, някои от които са чак в Уейнис, но най-вече ги продаваме в Дуелмленд. Твърди се, че рибата от Феърстранд се запазва по-дълго и е по-вкусна от всички останали риби — добави Негово Височество Кметът гордо.
— Значи търгувате и с Брайърмот от Дуелмленд също, така ли? — попита Дъглас.
— Най-добрият ни клиент — обади се Баба Мириам. — Но по-добре да не стоим на студения вятър, господин Кмете. Нека да се приберем вкъщи да вкараме малко вкусен ейл и вкусна гозба в тези пътници. Те доста са вървели и без съмнение са гладни. Къде са ти добрите обноски, на които съм те учила?
С такива добродушни закачки тя ги подкара към най-голямата къща на площада и ги настани около огън, поддържан с Морски Въглища, докато тя и нейните снахи и прислужници се разшетаха да приготвят вечерята.
Много от хората, които ги бяха придружили до площада, сега ги последваха и в къщата на Кмета, където всички се настаниха като у дома си. Един доброволец отвори буренце с ейл и напълни с него всички чаши, а после продължи да се грижи те да са постоянно пълни. Старец с прошарена квадратна моряшка брада седна на прозореца и започна да свири тъжни морски мелодии и весели танци на китарата си. Той имаше само един крак, а на мястото на другия се виждаше дървен крак. Гостите пригласяха на песните и се забавляваха неистово.
Почти всички, които ги бяха последвали от площада, се оказаха роднини, при това жени на възраст от деца до късни старини. Най-малките бяха благовъзпитани момчета и момичета. Всички старци бяха толкова весели и жизнени като Баба Мириам.
Всеки здрав мъж в селцето с изключение на кмета и на няколко млади помощници, които очевидно биха предпочели да са в Морето, вече бяха наизлезли с рибарските с лодки, тъй като мрежите, както обясниха местните хора, първо се поставят, а после се прибират.
— А Кметът търгува за всички ни — извика самият той. — Хайде сега на вечеря, и се надявам, че обичате риба, защото само това има за ядене докато не предадем бъчвите и не се върнем с парите.
Дъглас, който на пет от последните си шест вечери беше ял Риба, не очакваше обещаната гощавка с нетърпение, но за негова изненада, когато опита от първото рибно блюдо, което сложиха пред него, то имаше вкус на най-доброто телешко в лютив сос. Той спомена за това на баба Мириам, която седеше от дясната му страна.
— Трябва да знаеш, млади Дъглас, че повечето моряци и рибари мразят да ядат риба! Нашите прапрабаби във Феърстранд са измислили рецепти, с чиято помощ рибата, която ядем, да има вкуса на… почти всичко, което нямаме. Така се предпазваме от монотонност, момчето ми.
И така Дъглас вечеря с риба, която имаше вкус на крехко телешко печено — много добре сготвено, но не прегорено — и с риба, която имаше вкус на печено пиле — доста пикантно, но превъзходно — и дори с риба, която имаше вкус на риба, а именно на най-хубавия възможен бял тон.
На заранта Дъглас се събуди от шума на викащи мъже, боботещи машини и плющящи платна — звуци, които не беше чувал откакто бе напуснал доковете на Пертсайд. Те, заедно с миризмата на прясна риба, събудиха в него мили спомени от детството му.
Моментът беше толкова носталгичен, че той лежа дълго в леглото, като просто слушаше и дишаше пресния въздух, оставяйки се той да го понесе назад във времето.
Тогава с тропот по прозореца пристигна Бронзовият Бухал. В същия момент на вратата почука и Баба Мириам.
— Флотилията пристигна! Ставай, за да видиш гледка, каквато досега никога не си виждал!