Глава петнадесета
По пътя към Ледения Дворец Флеърмън се спъна и безмълвно изтърпя войниците да го вдигнат за яката. Усещайки, че те смятат да повтарят това унижение колкото могат по-често, той шепнешком произнесе една магия.
След това вече се носеше напред като шейна, без дори да движи краката си под мантията. Като видяха, че няма повече да им достави удоволствието да падне, Страшилищата започнаха да се движат все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да го накарат да се просне отново на твърдия лед.
Докато стигнат до вратите на Двореца обичайно безизразните Страшилища вече се препъваха, вдишвайки тежко и издишвайки големи облаци пара с аромат на бира.
Флеърмън бе все така тих и спокоен.
Ръждясалите панти на Вратата изскърцаха и Магьосникът, заобиколен от маршируващата си охрана, влезе вътре. Там по-малка група — десет от най-големите и грозни Мъже, които Флеърмън някога бе имал нещастието да срещне — го поведе по огромните, затворени между голи стени, прави и пусти коридори от черен лед покрай редица от четириметрови затворени врати, неми пазачи на празните стаи, скрити зад тях.
Повечето от стаите стояха неизползвани, а вратите им бяха напълно заледени с вековен лед. Прахът по пода бе плътен и равномерен.
— Мрачно, студено място — каза весело Магьосникът на Капитана на Страшилищата. Офицерът го изгледа мрачно. Отрядът зави бързо зад един ъгъл и пое по нов коридор. По него имаше следи от живот, боклуци и замръзнали остатъци от храна по пода.
Минаха покрай кухни, от които се носеше неприятната миризма на лошо сготвени храни. Самият въздух миришеше на стара, многократно използвана мазнина. Флеърмън смръщи нос, премлясна един път и направи магия, която поднесе до носа на всеки един от войниците най-ароматните миризми, които някога бяха помирисвали.
Те се размърдаха, облизаха устни и изругаха. Флеърмън си представи точно какви миризми са усетили. Дали офицерът не се тормозеше от мисълта за кекса с боровинки на майка си? Оня обезобразен убиец там дали не бе облян в ароматната миризма на крехко и сочно телешко печено? Един разбойник, този с препаската на едното око, даже се облизваше!
Магьосникът тихо се усмихна.
Вратата на неговия затвор се затвори с глух тътен и изведнъж настъпи пълна тишина. Стените бяха направени от ледени блокове. Беше невъзможно да прецени дали килията му е над или под земята, тъй като нямаше никакви други отвори, освен един прорез високо горе на едната стена, през който пазачите можеха да наблюдават своя затворник.
На Флеърмън обзавеждането определено не му допадна. Стаята бе празна, без никаква друга лампа освен голата крушка, която мъждукаше високо в единия ъгъл. И най-слабият звук отекваше и ечеше досадно. Мебелите се състояха от обикновен нар, покрит с мръсна слама и парцаливо одеяло, леген върху паянтова подложка и трикрако метално столче.
След половин час стаята вече изглеждаше много по-уютна. С точен огън, пестейки думите и магическите жестове, Флеърмън направи голямо огнище в средата на едната стена, в което ярко проблясваха червени, жълти и сини пламъци и топлеха дебелия, рунтав килим под краката му.
— Нужна е и котка — реши Магьосникът и бъркайки в една от гънките на пътническата си дреха, извади оттам Черния Пламък и го остави в средата на килима. Черният Пламък измяука веднъж, обиколи два пъти килията, легна и започна доволно да мърка.
Флеърмън плесна два пъти с ръце и нарът се превърна на масивно легло с подходящи меки чаршафи и матрак, достатъчно топъл за гърба на един Магьосник. Той обкичи стените с драперии против студа и закачи един герб над огнището. Изсвири по особен начин и столчето се превърна в удобно кресло.
Магьосникът продължи с обзавеждането си, като създаде на едната стена панорамен прозорец с диамантени стъкла и надиплени завеси с изглед към виелицата в тъмнината, но това само подсилваше усещането за уют, което ведрият интериор създаваше. Той добави и една маса, отрупана с различни вкуснотии за ядене, както и няколко лавици с книги, подвързани с черна кожа.
Избирайки си книга с хумористични анекдоти, Магьосникът се настани пред масата и си сипа порция топла супа с много месо, картофи, лук и моркови, зелена салата и чаша топло, димящо кафе. Отваряйки книгата пред себе си, той започна да се храни и да чете, като от време на време се смееше на глас.
По-късно остави книгата си настрана и направи с ръце жест към процепа на стената. Той се превърна в голям прозорец, стигащ от тавана до пода, през който надничащите стражи можеха да видят цялата стая, особено веселия огън и богатата вечеря.