— Да, Магьоснико. Ще дойдете ли с мен, без да предизвиквате повече неприятности?
— Аз? Да предизвиквам неприятности? Скъпи Капитане, нима искате да кажете, че Ви създавам неприятности?
Офицерът, ставайки, тихо изръмжа под носа си.
— Е, добре, тогава няма какво повече да говорим, нали така? Ще ходим ли при Фриджън? Вероятно ще ме приеме в своята Тронна Зала?
— Да, Магьоснико, там ми е заповядано да Ви отведа.
— Добре, това вероятно е чест за мене, макар че от чисто практическа гледна точка не е необходимо… Но ако Вие настоявате, няма да развалям удоволствието на момчетата.
— Момчетата ли? — попита Капитана, като го водеше към вратата, която се отвори преди той да я е докоснал. Флеърмън се спря само за да прибере Черния Пламък в джоба си.
— Твоите момчета, Страшилищата. Чул съм, че са добре обучени. Имат добра репутация. Твърди се, че войникът трябва да бъде здрав, корав и безпощаден. Но трябва да има и сърце, не мислите ли, Капитане? Иначе се превръща на машина и изпълнява безпрекословно заповедите, вместо да действа с лоялност, мъдрост и здрав разум. Помислете си върху това, Капитане.
Отрядът маршируваше нагоре по една кристална стълба.
— Като си помисли човек — каза Флеърмън, — няма нищо по-смешно от отряд войници, които се опитват да маршируват в стъпка, когато се качват по стълба, особено по вита стълба.
Картината, насадена в съзнанията им, накара няколко от двадесет и четирите изпънати войника да се опитат да потиснат смеха си и да сдържат неволните усмивки. Тя, също така, почти докара изтормозения Капитан до рев.
Те минаха между редици придворни, облечени в най-луксозни и дебели кожи и вълнени дрехи, но чиито очи бяха замръзнали, а вкочанясалите им лица имаха синьо-бял оттенък. Тронната Зала беше толкова голяма, че на Страшилищата им беше нужна цяла минута, за да я прекосят. Те се спряха в парадна стойка точно на шестнайсет стъпки от най-ниското стъпало на трона на Ледения Крал, изработен от един огромен кристал и окъпан в светлина, която го караше да блести и святка като великолепен син диамант. Флеърмън обаче забеляза, че това все пак е само скален кристал, макар и да бе внушителен със своя цвят и оттенъци.
Флеърмън продължи право напред, преминавайки покрай двамата стражи в първата редица. Преди някой да може да го спре, той се запъти към стъпалата и спря едва когато погледът му директно се впи в студените, изкривени, зли и смачкани черти на Фриджън, които в момента бяха още по-изкривени от яд и изненада… и от малко страх.
— Здрасти Фриджън, стари друже! — поздрави го Флеърмън. — Отдавна не сме били така, нос срещу нос, нали? Променил си се! За по-лошо, страхувам се. Не ти ли повтаряше майка ти, като беше дете: „Не прави такива гримаси, Фриги! Ще ти замръзне лицето така!“ Е, май че твоето наистина е замръзнало!
Той се засмя и звукът на смеха му прозвуча странно в огромната, студена и ужасна зала. Някъде в далечните й краища някой се изхили. Очите на Фриджън веднага проблеснаха от гняв и започнаха да издирват смеха. Нямаше обаче как да познае кой се е засмял.
Когато Фриджън се обърна обратно, за да заговори със своя затворник, той видя как Флеърмън благодари на стражите си за приятния ескорт.
— Ако искаш да приемеш един добър съвет. Капитане — казваше той на висок глас, достатъчно силно, за да го чуе цялата зала — ще отведеш хората си и ще им дадеш една добра закуска. Няма нищо по-добро от хубавата закуска, особено в такова студено място като това. Фриги…
Той се обърна обратно към Ледения Крал с усмивка на уста.
— Фриги…
— Стражи! — извика Леденият Крал толкова силно, че половин дузина декоративни висулки се отчупиха от балдахина над трона и се разбиха на пода. — Стражи!
Капитанът направи крачка напред и отвори уста, за да заговори, но Флеърмън го спря с жест.
— Хайде, Снежко, знаеш че този беден войник не може нищо да ми направи. Да ме умори от глад? Опита се да го направи снощи и накрая беше по-гладен от мен. Да ме умори от студ? Аз съм Възпитаник на Огъня. Ти не по-зле от всеки друг трябва да знаеш, че не мога да бъда охладен, ако не искам да ми е хладно.
— Аз съм тук, защото искам да съм тук — обяви той строго. — Нима наистина си мислиш, че бих позволил на този смешен бивш Генерал и на подсмърчащия около тебе бивш Херцог да ме пленят, ако не исках да дойда? Хайде да говорим по същество и да свършваме с тази неприятна работа, за да се присъединя към моите приятели на топло. Разкарай тази тълпа оттук — каза Флеърмън строго. — Ти ще искаш да говориш с мен насаме.
Фриджън го изгледа кръвнишки, но в крайна сметка накара стражите и придворните да напуснат.
— Не си мисли, че не си ми ясен, Фриджън. Ти трябва да си поддържаш реномето пред разните там лакеи и Страшилища — какво гадно име за сбирщина селски момчета! Не можеш да ги оставиш да видят, че сме на равна нога, нали?