— Ние изпреварихме и подминахме „Ледената Принцеса“ — каза Капитанът на Първия си офицер. — Надявам се само, че нашите нови господари не са имали предвид да я проследят, защото иначе, бъди сигурен, ние ще сме виновни.
— Нищо не можехме да направим по въпроса — успокои го другият. — Нямахме никакви заповеди.
И той продължи да държи курс на юг през цялата нощ.
Вятърът край люковете на „Принцесата“ продължи да вее упорито и виещата се мъгла, която беше заместила снега, я остави изолирана като в безшевен черен чувал, без звезди и луни и без какъвто и да е изглед към морето освен някой сив гребен на вълна от време на време.
— Кога ще излезем от тази мъгла? — попита Флеърмън на вечеря. — Твърде дълго плуваме в нея и скоро ще сме вече в Топлите Морета, а доколкото знам, водите им са пълни с остри скали и плитчини, с малки назъбени островчета и други подобни опасности. Прав ли съм?
— Аз, разбира се, никога не съм плувал толкова на юг, че да достигна Уотъранд — призна Фриби, — но доколкото знам, сте напълно прав, Господин Магьоснико. Само че по това време на годината в Топлите Морета времето е обикновено много хубаво или поне така съм чувал. Вероятно затова Фриджън е решил точно сега да нападне.
— Да — добави Шкембо, — през лятото има чести бури, наречени тайфуни. През зимата обаче моретата между Вечния Лед и Юга са по-спокойни. Рано или късно и на Фриджън ще му стане трудно да маневрира и да снабдява флотата си.
Флеърмън кимна с разбиране.
— И колко време ще пътуваме в тази мъгла, Капитане? — повтори той.
— Трудно е да се каже — отвърна Фриби. Той погледна към Шкембо за потвърждение. — Може да свърши всеки момент, а може и да продължи още ден или два. Така или иначе, предстои ни още път. Така поне врагът няма да може да ни забележи.
Двамата моряци се сбогуваха, като благодариха на Възпитаника на Огъня за най-вкусната вечеря, която някога бяха опитвали. Когато излязоха на палубата, Шкембо погледна нагоре и каза:
— Почти мога да видя края на мачтата, Капитане. Мъглата май вече се вдига.
Мъглата около „Тромав“ вече се беше вдигнала. Безименният Капитан отиде до главната каюта и долепи ухо до вратата.
— Все още спят, а ние нямаме никакви заповеди! Добре! Ще поддържаме този курс, кормчия.
И той отиде да си легне в койката, като знаеше, че ако вятърът си смени посоката или ако се наложи да сменят платната ще го повикат.
Дъглас и Каспар се разхождаха по палубата, когато „Диамантеното острие“ излезе от Вечните Мъгли като иззад завеса, която се отдръпва и зацепи в пълния блясък на чудесната нощ, обсипана с милиони звезди.
— Сега ще сменим курса — реши Каспар.
— Нека да помогна, Каспар. Наистина бих искал да се науча да бъда Моряк — рече Пътуващият Магьосник. — Какво трябва да се направи?
— Първо събери екипажа — каза Главният Моряк на „Диамантеното острие“. — Бъди ми боцман. Само си подай главата през люка и извикай „Всички на палубата!“ колкото можеш по-силно. Това ще ги разбуди бързо и аз ще поема нещата оттам.
Дъглас смутено изпълни това си ново задължение и десет минути по-късно бригантината вече беше готова да завие на юг покрай стената от мъгла. На зазоряване мъглата вече въобще не се виждаше. Въздухът беше вече доста по-топъл и кормчията, едно мускулесто младо джудже, наречено Пикол, се усмихна доволно. По-добре е от снега и леда, помисли си той и насочи със здрава ръка „Диамантеното острие“ през западните ветрове към Топлите Морета.
Юнисед се събуди с лош вкус в устата, с празен корем, гурелясали очи и ругатня на устните си.
— Гръм и мълния! Гнусна каша и ями със сяра! Къде съм аз? Къде ми е закуската? Изпратете ми веднага момичетата! Искам да ми се приготви баня и смяна на бельото и…
Той продължи в този дух още няколко минути, докато забеляза, че Блейдър, който лежеше в съседната койка, се бе ухилил до ушите и се наслаждаваше на тирадата.
— Ще ти отрежа главата за това, Блейдър! Как се осмеляваш да се смееш на своя Херцог! Очаквам уважение от теб, или ще накарам тези нещастни моряци да те изхвърлят зад борда като гнил боклук за храна на акулите!
Блейдър се смя толкова много, че едва можеше да говори. Юнисед бе един от най-тежко събуждащите се хора, които той познаваше.
— Няма ги вече тези префинени маниери, Юнисед! Може би някога пак ще имаш прислуги и роби, по които да викаш и на които да заповядваш, но аз съм Блейдър, а не твой роб, разбра ли? Аз ти служа по собствено желание. Набий това в главата си, пълна с уличен прах! Или ще ходим някъде заедно, или ти никъде няма да идеш. В твоя живот винаги ще имаш нужда от някой Блейдър. Ти си особено некомпетентен за всяко нещо, така че, разбра ли ме добре?