Никой не забеляза, че Пътуващият Магьосник не е вече на палубата.
Дъглас чувстваше неудобство, но не и страх. „Диамантеното острие“ бе забил нос под водата под внезапния напор на бурята отзад. Дъглас се изсипа зад борда във фучащата отстрани вода преди да успее да се хване за каквото и да било.
Докато падаше в Морето той успя да извика само една дума:
— Помо-о-о-ощ!
Изпускайки само за сантиметри да се хване за кила на кораба, той потъна във водата като камък.
Реши, че трябва да се опита да изплува на повърхността, откъдето би могъл да повика спасение от „Диамантеното острие“ преди той да е отплувал твърде надалеч.
Той осъзна как се отпуска на дъното на една пясъчна ивица между огромни кръгли корали, оцветени в розово, сиво и ярко синьо. Изненадани риби в цветовете на дъгата се шмугнаха край него, след което изчезнаха в тъмната гора от водорасли също толкова бързо, колкото се бяха появили.
Той бе обзет от паника. Задържайки дъха, се опита да изплува на повърхността — но бе поне на двадесет метра дълбочина! Не можеше да изплува, нито можеше да задържи дъха си повече. Той се остави да издиша събрания въздух и неволно изохка, подготвяйки се да нагълта студена и солена морска вода — и една бърза смърт, разбира се.
Вместо това получи глътка въздух!
Изненадан, той се опита да направи това, на което Флеърмън го бе учил — първо да помисли.
Загадката бе голяма, защото, поглеждайки коралите, младият Магьосник си спомни, че на повърхността е нощ, а тук имаше много светлина. Искрящата, стрелкаща се природа на тази светлина му напомни за… Морската Светлина зад кърмата! Какво ли щеше да последва?
По-добре да се вдигне на повърхността, да види дали може да извика кораба, реши той спокойно. Твърде дълго щеше да е да върви пеш до Уотъранд, а и той предпочиташе да диша истински въздух на повърхността, когато това е възможно. Той се замисли…
— Заведи ме на най-близкия остров — каза той на глас. Той очакваше, че при тези думи Студената Светлина поне ще му покаже пътя към най-близкия остров, по който той да поеме към морското дъно.
Той обаче беше казал „Заведи ме…“ и Морската Светлина изпълни заръката му. Дъглас се озова повдигнат и пренасян бързо през водата, заобиколен от светещи стрели отпред отзад и отстрани.
Дъглас бързо забрави всякакъв страх, запленен от заобикалящия го свят. Морската Светлина осветяваше Морското Дъно, над което пътуваха, показвайки му една гора от Водорасли, веещи се нежно, почти хипнотично.
Това обаче не бяха растения, а тънки, зелени, прозрачни риби, които плуваха с насочени към пясъчното дъно глави, с насочени право нагоре опашки, които се мърдаха, за да запазят точно положението си. Техните ярки жълти очи наблюдаваха как Дъглас преминава, без да мигат. С възбудено любопитство той каза:
— Бих искал да мога да говоря с някоя от тези риби.
Морският Огън, изпълнявайки желанието му, забави ход, спря, и го постави точно срещу една от дългите, силни риби. Челюстта му беше здраво хваната около един тежък камък, като че ли около котва.
— Можеш ли да ме чуеш? — попита той рибата.
— Разбира се, сър, да — изфъфли рибата през скалата в устата си. В гласът й се долавяше смесица от уважение, страх и недоволство. — Какво мога да направя за вас?
— Съжалявам, че така ви притеснявам, но, нали разбирате, паднах от един кораб…
— Поздравления! — каза рибата, проявявайки за първи път интерес и ентусиазъм. — Тук си по-добре, на безопасност в нашите води.
— Искам просто да задам няколко много бързи въпроса, ако нямате нищо против.
— Пръскай наред! След като така и така си ме прекъснал, може и да поговорим. При следващите избори за Учител ще бъде припомнено, че аз наистина съм водил разговор със същество от Въздуха. Това би трябвало да ми донесе няколко гласа.
Тази мисъл накара зелената риба, която иначе бе твърде студена, да прояви любезност към странния си посетител.
— Тази Морска Светлина много мило ме води към най-близкия остров. Можеш ли да ми кажеш нещо за това място?
— О, скъпи — каза зелената риба, като се въртеше от неудобство. — Явно няма да мога много да съм ти от помощ. Аз лично никога не съм бил там, макар че някои от роднините на жена ми ходят нагоре по един от потоците на острова за да… е, нали знаеш, за да си хвърлят хайвера. Струва ми се, че името му е Флоуринг. Да, така си спомням. Остров Флоуринг.
— Много хубаво име — каза замислено Дъглас. — Сигурно няма да ми трябва много време, за да стигна до там?