— Не и при скоростта, с която току-що се движеше — отвърна зелената риба. — Не повече от час или два, според мен. Би трябвало, разбира се, да попиташ за това Студената Светлина. Тя би могла да отговори най-точно.
Дъглас се засмя на самия себе си.
— Знаеш ли, това въобще не ми мина през ума. Разбира се! Благодаря ви, господин риба.
— Добре, добре — отвърна събеседникът му. — Справяме се както можем, независимо какво правят съществата от Въздуха.
Дъглас помаха за сбогом и помоли Морската Светлина да се задвижи отново, оставяйки зелената риба и неговите приятели да си мърморят в камъните.
Те пресякоха няколко остри, назъбени подводни била, които лежаха напреко на пътя им. Дъглас, поглеждайки надолу в тъмните бездни между тях, с ужас видя огромни дълги и гладки Морски Змии. Те бяха над метър дебели и поне двайсет метра дълги, с тъпи рога отпред. Младият Магьосник си помисли, че приличат на охлюви, но за разлика от охлювите, те бяха оцветени в ярки тонове на зеленото, синьото, жълтото и розовото.
— Какви са тези същества? Опасни ли са те?
Морската Светлина оформи думи от самата светлина на фона на тъмната вода пред тях.
— Това са Хорниади, или Морски Червеи — изписа Морската Светлина с красиви букви. — Те спят по цели месеци, след което се хранят в продължение на няколко дни преди отново да заспят. Сега им е време да се събудят… може би след четири-пет дни. Те не са опасни за Хората. Опасни са само за миди и скариди и други подобни същества.
— Разкажи ми още — помоли Дъглас.
— Хората си мислят, че Хорниадите изяждат всички миди, от които зависи препитанието на търсачите на перли. Те не разбират, че Морските Червеи също така насаждат в тях перлените зрънца, от които израстват големи перли в мидите, които те не изяждат. Те, значи, са важен фактор в препитанието на рибарите.
— Аз винаги съм се чудела защо тези рибари и Червеите не си сътрудничат. Червеите биха могли да казват на рибарите къде има перли, а рибарите биха могли да хранят Червеите, които не обичат много-много да се движат в търсене на храната си.
Пътуващият Магьосник все още осмисляше тази беседа, когато Светлината го пренесе през последното било и те започнаха да прекосяват една просторна подводна долина, щедро населена с разноцветни риби от всевъзможни видове.
Корали и морски звезди, риби и миди, всички те се простираха по пясъчното дъно, като повечето от тях бяха закрепени към различни скали, оставяйки празни ивици по пясъка.
Поглеждайки нагоре, Дъглас видя, че повърхността бързо се приближава. Бяха на не повече от шест метра дълбочина, когато видяха странна гледка — дъното на лодка, погледнато отдолу.
— И кой ли е това? — попита той Светлината.
— Рибар — изписа тя веднага в отговор. — Скоро той ще се гмурне на дъното, за да търси редкия син корал или перлени миди, най-ценните неща за Хората в тези води. Сега, Дъглас Брайтглед, започва да се съмва и аз трябва скоро да те оставя.
— Може би ако ме вдигнеш на повърхността близо до лодката на рибаря той ще ме откара до брега. Ще ми трябва някой, който да ме запознае с островитяните.
Без да изпише нито дума повече, Морската Светлина се вдигна почти до повърхността и изстреля Магьосника, така че той с възклицание изплува на по-малко от метър от лодката.
Яркото утринно слънце го заслепи. Той издуха водата от устата и носа си с нещо средно между кашлица и кихане, което прозвуча като експлозия и предизвика изненадан вик от лодката.
Дъглас, разтърквайки очите си, за да ги очисти от солената вода, спря да плува от изненада. Той потъна и се нагълта с още вода.
Застанало права в лодката стоеше едно красиво момиче на седемнайсет лета, слабо и стегнато, почерняло от слънцето, с разпиляна от вятъра черна коса. Тя се беше приготвила да се гмурка в морето… и на пръв поглед като че ли беше напълно гола!
Глава шестнадесета
— Никога досега ли не си виждал къпещо се момиче? — попита рибарката, ядосана от това, че е била изненадана.
— Ами… всъщност, като става дума за това… не, не мисля, че съм виждал — измънка Дъглас Брайтглед. Той бързо си възвърна самообладанието. — Всъщност, като става дума за това, мисля, че от месеци не съм виждал или говорил с някой на моите години. Бях много зает, нали разбираш, с пътуване…
— Е, завиждам ти за това, че си можел да пътуваш — каза момичето сериозно. Тя се наведе надолу, за да му помогне да се прехвърли в лодката й. Цялото й облекло се състоеше от две малки парчета плат, препасани около тялото й там, където вършеха най-много работа — и изглеждаха най-добре, помисли си Дъглас.