Кимайки на Дъглас, на Капитана, и на дамите, тя скочи с краката напред и потъна — но не и от погледите им, тъй като всички те се натрупаха край борда, за да я гледат през дъната на прозрачните кофи, които бяха донесли.
Мирн почти веднага намери един Хорниад, на не повече от пет метра от котвата. Красивото чудовище с постоянно променящи се от водата ярки цветове се беше опънало в една цепнатина между два хребета.
Мирн протегна ръка и внимателно докосна най-близкия му рог.
Червеят се размърда, бавно завъртя глава, и отвори едното си око, което беше учудващо синьо, нежно, и като че ли приятелско. Окото изненадано я изгледа, след което се затвори. Чудовището отново заспа!
— По дяволите! — изруга Дъглас, когато момичето се върна на повърхността. — Можеш ли да опиташ отново?
— Д-д-добре — отвърна Мирн. — Доста е страшничко да го пипа човек така.
— Ти беше изключително смела — насърчиха я всички.
Тя плува по-бавно този път, като се оглеждаше наоколо. Първият Хорниад беше само един от многото, заклещени в цепнатината, и тя реши да се опита да събуди втория подред.
Този Хорниад се размърда веднага и обърна глава, за да изгледа сънливо натрапника. След като направи това, той отново заспа.
Мирн се върна при лодката, като клатеше глава.
И третият й опит беше също така неуспешен, след което уморено се хвана за борда на „Гълъбицата“.
— Хорниадите не спят хич леко — каза Мирн. — Не мога да ги накарам дори да си задържат очите отворени.
Кметът Паркър поклати глава със съмнение:
— Може би те просто няма да се събудят. Жалко. Надявах се да имаме подписан договор като се върне Кметът.
Те опънаха платна и заплуваха обратно към пристанището, гледайки с едно око към приближаващите се буреносни облаци — облаците на същата буря, пред която Морската Светлина беше побягнала, носейки Дъглас към остров Флоринг.
— Колко бързо ме пренесе Морската Светлина! — възкликна той, обръщайки се към Мирн докато тя се сушеше с една груба, но топла кърпа. — Може би щеше да може и да ме закара направо в Уотъранд.
— И тогава нямаше никога да ме срещнеш — искам да кажа, да ни срещнеш — каза момичето, като се изчерви.
— Да, така е — призна Дъглас. — Имам обаче една идея. Ако извикам Морския Огън довечера, сигурен съм, че той ще може да ни посъветва за това как да събудим червеите.
— Не тази вечер — каза г-жа Паркър твърдо. — Ще има буря, и то скоро.
— Е, тогава при първата спокойна вечер — съгласи се Пътуващият Магьосник.
Те прекараха бурната нощ играейки табла край огъня в къщата на Менстарови, слушайки как вятърът бие по прозорците и мести керемидите.
— Жалко за всички бедни моряци, които пътуват в такава нощ — каза с прозявка г-жа Менстар. — Изгасете свещите и пусни котката да влезе, момичето ми. Аз си лягам, а и вие трябва също скоро да ме последвате.
— Да, мамо — каза Мирн, но след като тя си тръгна двамата се заседяха един до друг край малкия огън, говорейки си тихо за своите съдби до преди да се срещнат.
— Ти нямаш ли момиче, което да те чака в Долината — попита тя, поглеждай странично към него. Той точно беше станал, за да разбърка жаравата. Бурята се бе превърнала в постоянно боботене, и те чувстваха силата на вълните, които се разбиваха в брега на Флоуринг.
— Не, нямам — отвърна той. — О, познавах много симпатични момичета в Долината, но… те всички малко се страхуваха от мен — или по-скоро от Магьосника.
Тя застана пред него с наведена на една страна глава.
— Аз не виждам нищо страшно в теб, Дъглас Брайтглед.
— Може би като ме опознаеш по-добре… — започна той, но тези думи ги накараха и двамата да се разсмеят. — Искам да кажа…
— Ще видим — отвърна тя. — Но не вярвам, че някой би могъл да се страхува от теб.
— Не и ти, във всеки случай — Дъглас взе ръката й в своята и дълго я гледа. Те стояха неподвижно, притаили дъх.
След това Дъглас въздъхна и докосна бузата й, осветена от блясъка на загасващия огън. Топлината на усмивката й събуди нов, различен огън в Пътуващия Огнегадател.
На следващия ден те се разходиха в дъжда по североизточната страна на острова, до самия връх, там, където скалите се спускаха стръмно надолу в бушуващия прибой. Те стояха, гледаха и дълго си говориха, държейки ръцете си, а вятърът ги шибаше от всички страни.
Следобед, когато слънцето отново изгря, те се заеха с песни и смях да потягат „Гълъбицата“, щастливи заедно по начин, непознат досега и за двамата.
— Трябва ли да пускаш момичето си да се разхожда и да работи с някакъв чужденец — попита една дама Томасина Менстар, когато я срещна на извора.