Те му дадоха пакет твърди бисквити и малко кораво сирене, които някой беше намерил.
— Вие също не сте яли от снощи — възрази Дъглас, но те настояха. Той задъвка коравите и безвкусни бисквити докато вървеше към брега. Досега не беше осъзнал колко е гладен.
Беше достатъчно само веднъж да извика Морския Огън и думите, очертани от синя светлина, се появиха върху тихия прибой.
— Какво иска от мен Дъглас Брайтглед?
Преди да се спусне в топлата вода, Дъглас помаха за довиждане на майката на Мирн и й каза:
— Не се притеснявай за Мирн. Аз ще я намеря и ще я отърва преди да й се е случило каквото и да било.
— В опасни времена живеем, Дъглас. Пази се!
— Ще се пазя — отвърна той, целувайки я по пълната буза. Без повече думи той се гмурна под вълните, в топлите и светли води. Без нито звук Морският Огън го обгърна отвсякъде и Дъглас усети как се понася надолу и извън лагуната, заобиколен от Фосфоресциращата светлина.
На борда на „Боровата треска“ екипажът разгорещено спореше с Юнисед.
— Ние сме гладни и жадни — викаха те. — Имаме вече много и добра храна от онзи перлен остров. Защо да не ядем? Има много…
— Нещастници! Разбойници! Морски плъхове! Ще ядете, когато аз ви наредя и само ако ви разреша, аз, Юнисед. Връщайте се на работа. Никаква храна, само воден гроб ще има за всеки, който не изпълнява заповедите ми! Сега!
Морякът, който бе говорител на екипажа, си отвори устата за да протестира още, но преди да успее да каже и една дума бе хванат отзад от силните ръце на Блейдър, който го вдигна нависоко и го изхвърли зад борда, без да обръща внимание на писъците му, че не може да плува.
— А сега, слушайте! Чак когато Капитанът каже, че е време да се яде, чак тогава ще ядем! — изкрещя Блейдър. — Засега се хващайте за работа, за да оставим колкото се може повече разстояние между нас и проклетия остров.
Уплашени от неочаквания и бурен обрат на нещата, моряците от екипажа се затътриха отново, всеки по своите задачи, с недоволно, но тихо мърморене. Те разбираха от този вид дисциплина много добре. Стой си на мястото, върши си работата. Бъди мълчалив и не се доближавай до обсега на силната ръка на Първия Помощник или до въжето на Боцмана.
Юнисед кимна на Блейдър и заповяда на Капитана да бъдат вдигнати всички възможни платна.
— Имам някакво предчувствие — каза Юнисед на заместника си. — По-добре наистина да се отдалечим от този Флоуринг, както каза ти. Накъде ще се отправим? По-далече от Уотъранд, смятам аз.
— Но не и твърде далеч, също така, Сир. Най-доброто място да се скрие една бълха е зад ухото на кучето, както казват хората.
— А? Бълха? О, да, разбирам какво искаш да кажеш, Блейдър. Огурян ще ни търси рано или късно, но най-вероятно няма да се сети да ни търси близо до своя собствен остров, нали?
— Точно така — Блейдър огледа празната палуба. — Ще погледнеш ли пленничките? Мога да накарам да ни ги доведат на вечеря.
Малките очички на Юнисед сладострастно засвяткаха. Девойките от Флоринг бяха най-хубавите и най-свежи момичета, които бе виждал от месеци. Но някакъв инстинкт надделя.
— Не — каза той със съжаление, — ще има достатъчно време за игри, когато намерим някой по-голям, по-богат остров, на който да станем крале. Сега това би разбунтувало още повече екипажа и те могат да направят нещо наистина опасно, ако прибързано започнем да се държим по кралски.
— Умно, Ваша Чест! Тук сме само двамата, а трябва от време на време и да спим, разбира се. По-добре е да нахраним екипажа. Това ще ги успокои за тази вечер — съгласи се Блейдър. — След това, през цялата нощ, ще ги държим толкова заети с опъване и сменяне на платна, че ще изпопадат от умора.
— Умно, Блейдър. Бих искал да имахме малко нежна компания, но…
Мисълта за храна и пиене изби другите идеи от еднопосочния мозък на Блейдър и той последва Юнисед долу до кабината им, точно когато луната показа лицето си над ръба на Морето.
Огурян беше слаб мъж, висок почти два метра. Голямата му глава бе обкичена с коса с цвят на Морска Пяна, която се вееше така, сякаш вълни се разбиваха на лунна светлина. Топлите му сини очи можеха еднакво лесно да се засмеят и да заискрят от гняв, да блестят весело или да пробождат като рапира.
Неговият помощник бе един голям черно-бял Буревестник, чиято човка завършваше със зловеща извивка. Птицата рядко се отдалечаваше от Огурян, макар че всяка сутрин или вечер човек можеше да го види как обикаля планините, езерата, стръмните скали и гладко извитите плажове на острова на Магьосника.
Острият поглед на птицата забелязваше всяко действие, всяка работа, която се вършеше, всяко ново посещение или отпътуване. Тези неща той докладваше на Господаря на Водата в Крайбрежния му дворец.