— Моят приятел Флеърмън не одобрява разкоша, в който живея — каза Огурян на току-що пристигналия Брайърмот, една вечер, докато двамата седяха на широката тераса на аквамаринената Тронна Зала и наблюдаваха как Буреносецът лети над острова.
— Но никога не го е казвал — отвърна Джуджето с лека усмивка.
— Вярно е. Не, Флеърмън Флоуърстолк никога не е казвал, че не обича разкоша. Даже забелязвам, че му харесва.
Брайърмот се изсмя на глас, като накара стените на двореца да ехтят от веселието му. Буреносецът се спусна на парапета на балкона и просто кимна в одобрение на всичко, което беше видял. Не каза нито дума, а само прибра човка под едното си дълго крило и заспа.
— Кога пристига Флеърмън?
— Утре — отговори Огурян. — Костенурките Скимър, Спинър и Липър не са се завърнали още, значи са открили Магьосника на Огъня и водят кораба му към нас.
— А съобщението на Дъглас?
— Наредих на най-бързия си кораб да тръгне веднага на север. Би трябвало да издирят Юнисед и този Блейдър и да ги пленят, за да не притесняват повече никого.
— Ами момичетата?
— Доколкото разбирам, Дъглас Брайтглед има личен интерес от спасяването на девойките — каза Огурян с усмивка.
— Добро момче е този Пътуващ Маг! Той няма да се провали, знам си аз.
Морският Огън носеше Дъглас бързо през морето, осветявано от почти пълната луна, покрай чудеса, които Дъглас, при други обстоятелства, би умрял от любопитство да разгледа: потънали кораби, пещери, от чиито дълбини се виждаха странни светлини с променящи се цветове, огромни градове от водорасли, населени с дребни сребърни рибки, които заедно издаваха мощни звуци, напомнящи музиката на орган, но които при някакъв неуловим сигнал мигом изчезваха.
Да се проследи „Боровата треска“ се оказа не толкова лесно, колкото си бе представял Дъглас. Корабът не следваше прав курс, въпреки че вятърът духаше постоянно от юг. По някаква непонятна причина Юнисед правеше огромни завои встрани и Морският Огън трябваше да се движи зигзагообразно на изток и запад, опитвайки се да открие пътя на кораба.
Изгревът наближаваше, въпреки че на дълбочината, на която те пътуваха, това по никакъв начин не можеше да бъде забелязано, но Морската Светлина изписа едно съобщение за Дъглас, което гласеше: „Моите сили намаляват с изгряването на Великата Звезда, както сам знаеш, Магьоснико. Намерих следата на бягащия кораб, но се страхувам, че няма да го достигнем навреме. Какво да направя, когато светлината на утрото стане твърде силна?“
— Закарай ме колкото можеш по-близо до него, Морски Огън. В последния възможен момент ме остави на повърхността. Ще те изчакам, докато отново настъпи мрак. Някоя отломка ще ме поддържа дотогава на повърхността. Времето изглежда спокойно.
— И все пак, струва ми се, така ще бъдеш изложен на прекалено голяма опасност — изписа светлината на фона на тъмните води. — Имам предвид компания за теб и ще използвам последните си сили, за да я намеря в дълбините Междувременно, обаче, ти ще трябва да плуваш.
— Мога часове наред да се крепя на някоя отломка — промърмори Дъглас. Той вече цели две нощи бе спал съвсем по малко, на пресекулки. — Трябва да стигна кораба на Юнисед.
Когато обаче се озова на повърхността на морето, сам с утрото озаряващо хоризонта, той бързо забрави за съня. Морският Огън си беше отишъл, но наблизо се виждаше отломка от греда, за която той се хвана. Можеше да различи сивите платна на „Боровата треска“ в далечината. Бутайки дървото пред себе си, той започна да плува, като си мислеше че корабът не е твърде далеч.
Два часа по-късно спря да си почине. Дори и при бавното темпо, което си беше наложил, той осъзна, че постепенно е изразходвал почти цялата си сила, а не можеше да измисли никакъв магически начин, който да му помогне. Той се повдигна леко, за да се огледа. Според пресмятанията му беше изминал по-малко от пет километра откакто Морската Светлина го бе оставила. Платната на „Боровата треска“ вече не се виждаха, скрити от вълните, които се бяха появили при засилването на вятъра.
— Огънят няма да ти помогне тук, млади ми Магьосник! — каза си той на глас. — Какво ли е това?
Стори му се, че видя в дълбините под себе си сянка от нечие движение. Вероятно бяха Костенурките. Една вълниста диря се показа за момент и изчезна.
— Може би е някое Морско животно — реши той и се обърна по гръб, за да си почине малко, загледан в утринното слънце.
— Надявам се, че е безобидно — добави той след известно време.
Дали в тези води имаше акули? Той уморено се опита да си спомни. Каспар Мерлин му беше говорил за огромните акули на Топлите Морета, които с удоволствие изяждат всяко плуващо същество, което срещнат.