Два часа по-късно — с такава скорост се носеше костенурката — те видяха пред тях осветени от луната платна. След още половин час вече бяха достатъчно близо и можеха да различат над хоризонта силуета на кораба. А час по-късно чуха виковете и ругатните на моряците по време на вечерята им.
— Сега се движи по-бавно, приятелю — предупреди Дъглас.
Глава осемнадесета
Великата Морска Костенурка потъна още по-дълбоко във водата и забави ход, за да намали дирята им. Дъглас протегна ръка и докосна грубите, покрити с водорасли греди на „Боровата треска“.
Точно над главите им Юнисед извика Блейдър и веднага след това се чу шум от стъпки. Бившият Херцог и неговият помощник се облегнаха на перилата на не повече от три метра от Костенурката и нейния пътник, които се прикриваха в сянката на кила.
— Накъде ли ни води тоя дявол, Капитанът? — попита нервно бившият Херцог. — Нищо не мога да разбера от тези пусти карти. Мисля, че сме твърде близо до Уотъранд.
— Имам усещането, че някой ме наблюдава — каза троснато бившият Генерал.
Юнисед изръмжа и извика на някого да му донесе чаша вино. Когато готвачът му донесе чаша топъл и вкиснат ейл той грубо изпсува. На остров Флоуринг не бяха успели да намерят никакво вино. Там не вирееха лози.
— Ще трябва скоро да си намерим скривалище — някое място с подходящо пиене — каза Юнисед, отпивайки от ейла.
— Може на Флемпт, например — предложи Блейдър. — Поне звучи като подходящо място, на което да се скрие човек по време на битка. Не е населено, но има питейна вода и е защитено с бариерен риф. След това, когато всички са ранени, мъртви, или заети с нещо друго, ще можем да се впуснем напред и да заграбим някаква плячка. Също като в добрите стари времена, сър.
— Да, да, точно така — извика Юнисед. — И като си говорехме за плячка, какво ли правят нашите… ъ-ъ… гостенки? Отдавна спряха да плачат и да пищят. Дали все още са живи?
— Когато готвача отишъл да им занесе остатъците от вечерята, те го ударили по главата и се опитали да избягат.
Юнисед и Блейдър, а и Дъглас, се изсмяха на това, след което Блейдър продължи:
— Все още са много борбено настроени. Трябва да ги обработим една по една, според мен. По една и за двама ни?
— Все още нямаме време за това, колкото и да ми се ще. Твърде ми е мила кожата, за да се забавлявам, когато зад хоризонта се крият враговете ни.
Дъглас прошепна на ухото на Овал да се отдръпнат на няколко метра от кораба.
След като се отдалечиха, той каза:
— Добре, сега сме в безопасност. Но какво да правим? Можем да се надяваме, че ще ги изведат всички заедно на палубата, да създадем някаква суматоха и да се опитаме да ги прехвърлим през борда. Как ти звучи?
— Не твърде убедително — отвърна Костенурката. — Дори и да ги изкарат едновременно всичките на палубата, на гърба ми няма достатъчно място за шест човека. Най-много могат да се съберат четири, и то ако всички се притиснат плътно един до друг.
— Може да се наложи все пак да го направим — каза Дъглас. — Някои може да седнат, а другите ще се държат за теб и ти ще ги теглиш.
— Наистина сега сме само на няколко часа път от Уотъранд. Проблемът обаче е, че ще се движа твърде бавно с такъв товар. Островът се намира по посоката на вятъра. Ще опънат още няколко платна и ще ни хванат.
— Но колкото повече чакаме, толкова по-близко се оказваме до Уотъранд.
— Да, но ти чу, че Юнисед вече започна да се страхува да не се доближи твърде много до Уотъранд. Всеки момент могат да завият.
През цялото време откакто напуснаха острова с кокосовите орехи, Младият Магьосник обмисляше един план. Сега най-после той взе решение.
— Ами какво ще стане, ако кораба се запали?
— Моряците най-много се страхуват от огъня, чувала съм даже да се говори, че той ги плаши повече отколкото Морските чудовища. Но един пожар на кораба не би ли поставил в опасност и самите пленнички?
— Не и ако огънят е предизвикан от моята магия! Ако сега не мога да използвам придобитите умения, за какво тогава са ми те, освен за палене на лагерни огньове?
Чудейки се какво точно представлява лагерния огън, костенурката кимна с глава.
— Аз изцяло вярвам в теб, Дъглас. По-добре ще е обаче веднага да започнем да действаме.
Дъглас кимна и след известно колебание направи магически жест, изричайки необходимата дума.
Покрай главната мачта на „Боровата треска“ плъзна ярко жълт пламък, който жадно заблиза платната. Викът на вахтения и светлината от разрастващия се пожар алармираха екипажа. Всички се втурнаха да помпат и да гасят огъня с кофи вода.